oт Александър Джоргов

През изминалата седмица от родната преса научихме, че най-успелия български футболист през последните години спира участието си в националния отбор. И докато тази новина едва ли би предизвикала вниманието на онези, които не се интересуват от спорт, то тя е показателна за начина по-който ние се отнасяме към успелите в една или друга степен българи.

Вярно е, че през последните години пресата засипваше с критики представянето на Бербатов, като в същото време с трепет следеше преди година и половина дали ще се осъществи трансфера му в Манчестър Юнайтед, един от най-именитите световни клубни отбори. Целта на този материал не е да коментирам изявите на Бербатов, а по-скоро обществените реакции, които говорят много за нашия национален манталитет и неговата връзка с националната ни идентичност.

Бербатов е видимо засегнат, причините в известна степен са ясни: всички критики и обиди, които се изляха по негов адрес. Разбира се, когато приноса ти към националния отбор е недооценен и всяка капка патриотизъм може да се изпари от теб. Лично за мен не представлява интерес дали критиките към него са основателни или не, а свръх големите очаквания, които се поставят към хора като него. От една страна очакванията ни, а от друга склонността ни да събаряме сънародниците си когато успяват в една или друга степен.

Смея да твърдя, че част от тези очаквания се основават на присъщото ни идолопоклонство, че някой или постиженията на някой ще ни накарат да се почувстваме по-добре за себе си. За известен период той успява донякъде да запълни тази роля, но започне ли с провалите, готови сме да го разпънем на кръст. Проблемът е в нас, не в Бербатов, Веселин Топалов или някой друг. Да, постиженията на Бербатов или някой друг в даден момент, ни дават чувство на гордост като българи, но моя въпрос е къде е източникът на национална гордост и самочувствие, когато идолите в народното самосъзнание се провалят или тогава когато стане явно човешкото и несъвършеното у тях?

Някои намират в българската история източник на гордост и национална идентичност. За мен не са твърде много моментите и личностите в родната ни история, които истински ме карат да се изпълня с такива чувства. Знам, че някои биха опонирали това твърдение, но повечето техни аргументи биха се основали на принципа "сравнявайки себе си със себе си". Ако гледаме контекста само на родната ни история, без да взимаме в предвид историите на прогресивни световни нации можем да стигнем до подобни тесногръди патриотични чувства.

В своята книга "Кои сме ние? Предизвикателствата пред националната идентичност на Америка" видния политолог Самюъл Хънтингтън говори за символите на национална гордост в американското общество. За една нация, която не може да се похвали с дълга история или преобладаващ етнос, конституцията, американското кредо и националното знаме заемат централно място в националното самосъзнание. Американското кредо, което включва идеалите за същностното достойнство на отделната личност, за неотчуждаемото право на свобода, правосъдие, частна собственост и свободни възможност е било мотивираща сила на поколения. Известният руски дисидент от еврейски произход Натан Шарански в книгата си "В защита на идентичността" ("Defending Identity") ясно постановява източниците на национална гордост и идентичност, които се простират много по далеч от конкретни исторически личности. Общите морални ценности и традиции, примерът на онези, родолюбци които са воювали за тези идеали, ключовите моменти в историческото развитие, изиграли определяща роля за затвърждаването на тези национални "светини", всички те са компоненти на една националната идентичност.

Лично за мен един обществен договор основаващ и постановяващ общи идеали може да бъде много по-голям източник на национална идентичност и гордост, от колкото идеали свързани с териториални и етнически претенции, или спорадични прояви на наши успели сънародници. Сигурен съм, че национална идентичност основаваща се на обществен договор, а не на етнос би било много удачно решение не само за нас, но и за Република Македония например!

Каква гордост изпитваме от нашата конституция? Защо американците се гордеят с тяхната? Къде е нашата Магна Карта, която имат британците, издигаща върховенството на закона, над властта на монарха? Именитият български писател и философ Стоян Михайловски дава точен и ясен отговор в своя труд "Политически и религиозни размишления". След като бива приета Търновската конституция, която в голяма степен е взаимствана от белгийската, той се обръща към Драган Цанков питайки го защо сме приели такова законодателство, при положение, че нравствената зрялост и самосъзнание на нашия народ е далеч под правата и свободите, които се дават от Търновската конституция? Харесващ ни или не истинен остава фактът, че когато един народ не е израсъл нравствено и морално, не е воювал и платил цена за свой обществен договор, то тогава подобен документ трудно би станал източник на национална гордост.

Предизвикателствата пред националната ни идентичност със всеки ден стават по-ясни. Ще се радваме и ще критикуваме кариерата на наши сънародници като Бербатов или който и да е друг, или ще намерим много по-дълбок и непресъхващ извор на национална идентичност? Пред нас стои предизвикателството дали ще изкопаем наново този донякъде заринат извор, дали ще го разширим и задълбочим, дали ще открием истинската му стойност и мотивираща сила.