КАФЕ РЕФОМРАЦИЯ

Къде е границата между демократичната толерантност и здравия разум?

2010-07-29T20:20:00.002+03:00

Днес който се е разходил в Софийският център - от Президентството до НС, неминуемо се е усещал по-скоро в Турция, отколкото в България.

Протестът на българските мюсюлмани срещу върнатия от Върховния съд начело на мюсюлманското вероизповедание у нас Недим Генджев събра над 3 000 мюсюлмани, които като един скандираха - малко на Български, повече на турски.

Центърът на Българската столица беше огласен от религиозни песни във възхвала на Аллах. Докато множеството се придвижваше от Президентството към Народното събрание, скандиранията бяха заменяни единствено с религиозни фрази и песни, разбира се - на турски.

Впечатляваща беше организацията и дисциплинираността, която показа тълпата. Присъстващите бяха от деца до старци, но всички като малка армия, скандираха в един глас и вървяха заедно. На казаното от техния предводител - Мустафа Хаджи, реагираха задружно, потвърждавайки думите му с викове "Винаги" или "Никога" (поне това разбрах, понеже беше на български)

Мустафа Хаджи се обяви срещу „хората, които не са мюсюлмани, а се опитват да учат на ислям и определят колко силно се чуват минаретата". Той поиска да бъде възобновен строежът на джамията в Бургас, а също и да бъде построена втора джамия в София, както и да бъдат отворени отново молитвените храмове в Стара Загора и Кюстендил. Не пропусна да засегне и темата със забрадките на "техните жени", дебело подчертавайки, че никой няма да им казва да ги махат, понеже "не са ли те част от техните религиозни традиции и вяра"...

Накрая фокусът в изказването беше към това, че те имат задължение да запазят религията си такава, каквато техните предци са им я завещали и да я предадат на следващите поколения. Мустафа Хаджи нахъсваше хората, че сега като се приберат по домовете си, може да бъдат арестувани, бити, изтезавани, но трябва да понесат достойно мъченията - като пророците от Корана...

Всъщност, цялата атмосфера там беше заредена с войнственост. Всички присъстващи - от голям до малък, показваха отношение на превъзходство и готовност да получат каквото искат на всяка цена. Имаше решителност и присъщата на завоевател устременост. Поне аз така го усетих. Личеше строгата йерархия и покорството на хората пред техните власти. Всъщност, беше много явно, че ако има власт, която тези хора признават, това изобщо не беше държавната такава - нито в лицето на полицията, нито в лицето на политиците, Президента и т.н. Те имат свой собствен свят, със свои правила, покоряват се на своите духовни лидери, които обаче далеч не считат, че да са духовни лидери значи да се ограничат с ...духовния аспект на религията си.

Напротив - техните лидери ясно заявяват своите претенции да владеят и управляват, не просто да не направят компромис със своите вярвания, но и да ги наложат и на другите, които не ги споделят.

От тази гледна точка смятам, че най-голямата опасност за заличаването на християнската идентичност в България (доколкото изобщо съществува), се крие именно в неопределеността и пасивността на т.нар. християни.

Докато християните считат, че "християнството" се отнася единствено до религиозните дейности, традиции, обреди и дори - личната ти вяра в Христос, а изключват сферите на "светска" власт, политиката, управлението изобщо, от картинката на своята вяра в Бог, те се обричат на съществуване с цел оцеляване, докато властта по-вероятно да е в ръцете на тези, които са предявили претенции да я притежават.

**********

И нека завърша с един реторичен въпрос към всички християни:

смятате ли, че съществува изобщо СВЕТСКА власт?

При условие, че Исус каза:

Мат. 28:18 - Тогава Исус се приближи към тях и им говори, казвайки: Даде Ми се ВСЯКА власт на небето и на земята.

Е, докога християните ще са хрисими овчици, кога ще позволят на Христос в тях да ПРИТЕЖАВА всяка власт - през тях?

Смятате ли, че Бог не желае да управлява градовете и нацията ни, или смятате, че не би знаел как?

Но за да направи това, Той има нужда от СВОИ хора, които да постави на тези позиции!

Ето викът на Бог днес:

Пс.94:16 Кой ще стане за мене против злодейците? Кой ще стане с мене против ония които вършат беззаконие?

ОТВОРЕНО ПИСМО до г-жа Цецка Цачева и г-н Бойко Борисов във връзка с промените в Закона за народната просвета

2010-07-29T07:59:00.013+03:00

(публикувано тук с любезното съгласие на авторката г-жа Анелия Донева - http://cchery.blog.bg )

ОТВОРЕНО ПИСМО

до

г-н Бойко Борисов – министър-предстедател на РБ,

г-жа Цецка Цачева – председател на НС на РБ,

с копие до Министър Сегрей Игнатов – министър на образованието, младежта и науката,

във връзка с одобрените от правителството промени в Закона за народната просвета и Проекто-закона за общественото образование

Уважаема г-жо Цачева,

Уважаеми г-н Борисов,

Това, заради което се обръщам към вас, не е молба за спонсорство, за искане на още пари, за помощ и т.н. Обръщам се към вас чисто и просто като майка. Затова и настоящето писмо няма да е сух текст – една майка винаги влага емоция, когато става въпрос за децата й. Правя го само и единствено от мое име, защото знам, че ако някога се наложи, ще застана зад всяка дума в това писмо без да ми се налага да се разочаровам от поредното мълчание на българите.

Пиша ви за нещо съвсем конкретно – няма нужда от общи думи, когато става въпрос за българските деца и тяхното образование. Вчера, г-н Борисов, на заседание на министерски съвет сте одобрили промени в Закона за народната просвета и наесен 5-годишните българчета ще трябва да влязат в нов етап от живота си – подготовката за училище. Г-н Борисов, г-жо Цачева, кога последно сте се грижили за дете на 5 годинки?!? Кога за последно сте общували с такава „аудитория”?!? Кога за последно сте наблюдавали 5-годишни деца, които искат неистово да играят, не да клюмат глави на чинове?!?!

Ще кажете сега, ама те няма да са на чинове, няма да е като училище, ще е същото като в детска градина. Добре! Защо тогава като ще е същото, ще се променя нещо?!? Промените не са ли плод на желанието нещо да се измени и подобри?!?!

Мисля, г-н Борисов и г-жо Цачева, че вие се опитвате да решите проблема с липсата на места в детските градини в големите градове на страната. И да ви питам – само големите градове на България ли са важни?!?! Само те ли са България?!? И кое е по-важно – да има места за децата в градините или да има качество и резон в образованието?!?! И след като децата ни бъдат така добре подготвени 2 години в предучилищни групи, какво ще правят в първи клас?!? Ще пишат есета, разкази с елементи на разсъждение и ще решават задачи с дискриминанти. Дали не се предвижда по този начин до 4-ти клас те вече да са добили задоволително ниво на знанията си и спокойно да получат дипломи за средно образование! А после да си търсят работа, за да плащат осигуровки и да попълват липсите в държавния бюджет......

Уважаема г-жо Цачева, уважаеми г-н Борисов, как ще ме убедите, че с промените в Закона за народната просвета ще решите примерно следните проблеми:

1.Повишаване качеството на образованието.

2.Повишаване на процента на получилите средно специално образование.

3.Осигуряване на сигурност в училищата.

4.Осигуряване на едно добро съотношение на часовете, през които децата учат и са седнали по чиновете с часовете за спорт.

И то с мотиви като:

·"Родителите отдавна желаят да има целодневно обучение, защото това е едно облекчение за работещите семейства" - Йорданка Фандъкова

·"Целодневната организация на учебния процес е много важна, защото при нея се съчетава обучението, самоподготовката, играта, за да има едно по-пълноценно развитие на децата". Това звучи прекалено добре за да е истина... и ето доказателство за това: "Надявам се да има и повече условия за спорт в училище", посочи Фандъкова.

·"Една от причините за премахването на двете смени е евродиректива за хигиената в училищата и здравословната учебна среда. Съгласно нея в сгради, строени за 400-500 деца, не могат да бъдат с двойно по-голямо количество ученици"

За какво качество на образованието ще говорим, когато няма условия въобще за образование, да не говорим за повишаване на качеството му. За каква хигиена ще говорим, когато няма пари да се ремонтират тоалетните по училищата, когато чиновете, които се използват в момента в класните стаи бяха стари още когато аз бях в първи клас? За каква хигиена ще говорим, когато дворовете на училищата ни са място за пушене на учениците от по-големите класове и няма сила да промени тази ситуация, а ние се радваме, че намираме само фасове, а не спринцовки от наркотици? Сега като задължите децата да седят по цял ден в училище до 7-ми клас, те ще зариват с фасове и плюнки училищния двор още повече време.....За каква сигурност ще говорим, когато деца от 1 до 12 клас ще са по цял ден заедно?!?! Малки и големи...... в добро и май повече в зло?!?

Уважема г-жо Цачева, уважаеми г-н Борисов, знаете ли..... аз гласувах за вашата партия на изборите. И ви се доверих.... и сега ви имам доверие. Вие на мен имате ли доверие?!?! Като българка, като гражданка на тази държава, като майка?!? Ще ми се доверите ли ако ви кажа, че губите с подобни инициативи? Ще ми повярвате ли, че добронамерено критикувам и заставам срещу мотивите на министъра на образованието, с които той е внесъл Закона за общественото образование в министерски съвет. Ще ми повярвате ли като ви кажа, че тези мотиви издишат и се излагате ако ги зачетете за аргументи? Вие вярвате ли че закона, който гласите ще доведе до:

1.Инвестиции в образованието още в най-ранна възраст.

2.Най-висока възвръщаемост на предучилищото образование по отношение на постиженията на индивида през целия му период на обучение.

3.Засиленото предучилищно образование като ефективна мярка срещу по-нататъшното отпадане на ученици от училище.

4.Формиране на положително отношение към училището и създаване на мотивация за учене благодарение на задължителната предучилищна подготовка.

5.Повишаване на обхвата на децата в системата на образованието.

Това са мотивите на министър Игнатов при внасяне на Закона за общественото образование. А всъщност по-напред да ви питам чели ли сте тези мотиви?

Знаете ли, АЗ НЕ ВЯРВАМ! Вие сигурно гледате на образованието като инвестиция. Нормално. Аз пък гледам на децата си като майка. Вярвам, ще се съгласите, че също е нормално. И затова за мен е важно те да имат спокойно, ненатоварено и нестресирано детство, което трябва да продължи възможно най-дълго като преходът между двете - детство и училище не може да стане с вълшебна пръчица след поредния РД!

Знаете ли, формирането на отрицателно отношение към училището става тогава, когато ти всъщност ходиш на училище. И колкото по-рано стане това и колкото по-задължително стане, то толкова по-голяма е вероятността да намразиш училище. Аз не искам това за моите деца. А вие желаете ли го за децата на България?!?!

Знаете ли, ако наистина засиленото предучилищно образование дава най-голяма възвръщаемост на индивида по отношение на неговите постижения през целия му живот, как тогава ще предотвратите отпадането на ученищи от системата на образование, ако те или техните родители счетат, че с две години предучилищна подготовка са инвестирали достатъчно в детето си и то е готово за постижения на попрището на живота?!?!? И ако е така, че благодарение на предучилищната си подготовка, ние се реализираме най-добре в живота, защо тогава да не отпадне висшето образование и да се въведе 5-годишно предучилищно такова?!?!?

Министър Игнатов, помните ли, че обявихте широка обществена дискусия по темата, която повдигам с това открито писмо. Знаете ли, нито я чух, нито я видях тази дискусия, а още по-малко участвах в нея. Аз част от българското общество ли съм?!? И ако – да, защо не участвах в тази дискусия?

Министър Игнатов, помните ли, че обявихте мейл на министерството, на който всеки желаещ трябваше да си изкаже мнението по темата, която повдигам в това писмо.

Министър Игнатов, а помните ли, когато аз Ви писах на този мейл и функцията за автоматичният отговор на електронната Ви пощенска кутия ми върна в отговор:

To: Anelia Doneva

Благодарим Ви за изпратения имейл!

Всички предложения, мнения и коментари ще бъдат разгледани от нашите експерти.

Пишете ни отново,

Екипът на МОМН

Не вярвам да помните. Всъщност съм сигурна, че Вие не знаете нито за мен, нито за моя мейл, нито за моето мнение. Нито за мнението на много други родители като мен. Защо тогава обявихте този мейл?!? Според мен, за да внушавате на всички ни, че нещо зависи от нас...

Уважаема г-жо Цачева, уважаеми г-н Борисов, уважаеми министър Игнатов, като за последно от това писмо ще ви питам как бихте възразили на следното нещо:

„Много деца имат извънучилищни ангажименти свързани със спорт и други специализирани занимания. Ако влезне в този вид закона, това ще е удар за спортните, приложните, музикални и др. школи в България.”

Защо трябва да развалите нещо, за да създадете друго?!? Не може ли просто да развиете едното и да подпомогнете другото?!?!

Уважаема г-жо Цачева, във Вас ми е надеждата. Знаете ли, не успях да Ви видя на протестите срещу ГМО. Сега трябва ли да организираме протести срещу подобна форма на насилствено налагане на норми и правила за учене, за да се видим с Вас. Аз всъщност не държа да се виждаме. И ако парламентът, който председателствате не одобри готвените промени и новия закон, мисля няма да си губим взаимно времето в такива срещи!!! Иначе може би има смисъл да видя човека, за който гласувах и който трябва да ме представлява във властта!

С Уважение,

Анелия Донева

*За повече по темата, виж сайта на АСОЦИАЦИЯ ОБЩЕСТВО И ЦЕННОСТИ, която в момента е главният организатор на гражданските действия срещу закона за задължителното образование на петгодишните деца: www.sva.bg

НОВ БЪЛГАРСКИ ХРИСТИЯНСКИ РОМАН-ПРИТЧА, НАПИСАН С МИСЪЛ И СЪРЦЕ ЗА СПАСЕНИЕ НА ДУШИТЕ

2010-07-20T08:16:00.015+03:00

(автобиографичен разказ от автора на книгата "ПРОКЛЯТИЕТО НА ВЪЛЧАТА ДЕВА" Ангел Ангелов)*

Може би бях някъде в трети или в четвърти клас, когато редовно започнах да заспивам с една прекрасна, обаче тайна като ерес мисъл – когато порасна, да напиша книга, която да направи много от лошите и нещастни хора по света по-щастливи и по-добри. Разбира се, страхувах се да споделям мечтата си с когото и да било, защото бях сигурен, че е прекалено красива... че въобще не може да се изпълни някога... и че едва ли аз ще стана толкова достоен, толкова способен, та това да ми се отдаде.

Помня как бях убеден, че не е възможно точно на мен да се случи.

Години по-късно вече – като закоравял безбожник, отрекъл се от чистата си детска мечта и полудял окончателно по червената чума на комунизма, аз престанах да вярвам в подобни млечно-розови залъгалчици. Пишех плющящи като революционни знамена пролетарски стихове, докато все повече и повече надигах стаканите с елексира на порока. Само пред избрания кръг на най-близките си приятели четях нещо (не) по-различно: порнографските си поеми. С тях си отдъхвах сладко-сладко от амбициозното си казионно словослагачество.

Ала в един миг сякаш комунизмът се сгромоляса, повличайки в руините си яловото ми вдъхновение. То отстъпи място на объркването, на усещането за безпътица и страх от бъдещето в моето сърце. Моят любим идол, когото така пламенно защитавах от посегателството на Америка и на Запада, заради когото пишех гневни писма на Рейгън и бях готов да му спретна втори атентат (стига да можех), задето го наричаше "Колос с глинени крака", сега се беше превърнал само в едни панелни останки.

И ме беше оставил сам.

Сам като скитник и бездомник.

Бях изгонен от един брутално изфабрикуван рай.

И тогава се появи… тя.

Същата Вавилонска блудница, само че облечена не с войнишка куртка, нахлупила будьоновка и обута с ботуши, а сияеща в царствени, ослепителни доспехи.

Като болшинството от хората от бившия соц-концлагер аз тръгнах да диря спасението в "опиума на религията". Макар че преди бях фанатично убеден в правотата на тези думи на Маркс и ненавиждах всяка форма на религиозно поклонение (нали разбирате – и сега също, имайки предвид помпозната карнавална церемониалност, лишена от истинско духовно съдържание, или пък – преливаща от свръхфалшиво такова). Така, почти логически закономерно и много-много бързо, стигнах до окулта. Интересувах се от него, четях, а после се забърквах във всевъзможни каши. Свързах се с един "истински" медиум, чиито предсказания и съвети започнаха да оказват силно влияние в моя живот и в живота на моето семейство. Тогава не мислех, че е разрушително, а напротив, тъкмо обратното – винаги имаше добър ефект.

Е, поне в началото беше така.

Медиумът прозря, че съм ИЗБРАН да пиша книги, които ще ме прославят (МЕН – тук вече не ставаше дума за хората). Проблемът беше, че в един момент той ме изгуби от прорицателските си картини. Тогава видя само много жарка светлина, която едва не го превърна в статуя на Омир. И целият разтреперан, успя само да посочи времето, когато с мен ще се случи това странно, непонятно за него, но за мен "СЪДБОНОСНО" събитие (такава беше точната дума, с която той отговори на моя тревожен въпрос дали "това нещо" ще бъде хубаво или лошо).

А междувременно, вече водех разгулен студентски живот в София. Сменях баровете, марките алкохол, момичетата, приятелите си... Даже си мисля, че почти съм сменил червената си книжка за принадлежност към БКП-то с жълта такава, каквато имат нашите братя, подлудени от тоя свят. Защото вършех глупост след глупост и лудост след лудост. Дори след един четирипромилов алкохолен делириум, който описвам в романа по бледи спомени, разсъдъкът ми не се върна на мястото си, а още повече се размъти. Изках всичко да заграбя от живота – да не пропусна нищичко, а в замяна на това, нямах никакви възражения да го напусна млад. Просто не виждах смисъла да се живее, след като вече не вярвах в нищо и в никого. Ставах все по-егоистичен и безскрупулен и за мен това бе изцяло в реда на нещата. Разбира се, за моите приятели съм бил "пълен ларж", понеже редовно им осигурявах терен за забавления (това бе един доста просторен апартамент в центъра на Варна, който баща ми ми бе преотстъпил, имайки ми юнашко доверие). Досещате ли се сега защо всички обичаха не само Реймънд, но и мен? Единствено съседите и полицаите ме мразеха, защото им бях не просто трънче в петата, а по-скоро цял настръхнал таралеж в гащите.

И тогава се случи нещо ужасно – моят обичан толкова много от мен дядо... почина.

Преживях го наистина ужасно. За пръв път поглеждах право в разкривеното лице на смъртта и в главата ми наизскачаха въпроси, от чиито отговори аз чувствах, че се страхувам. Реакцията ми беше почти паническа. Върнах се след погребението в София и се затворих в квартирата, отказвайки да ходя на лекции и упражнения, а също и да се срещам с приятели. За пръв път в мен се надигна усещането, че трябва да преосмисля живота си и да го променя. Все още не знаех как и ми липсваше опора. Обаче, явно, нуждата да изповядам тайните и явните си грехове е била толкова чудовищно голяма, че буквално започна да се излива с мастилото, изписващо ден... подир ден... подир ден празните редове.

Така аз – без да съм го целял нарочно, съм заченал своята първа книга.

Своята първа истинска изповед, но и своя първи окултен роман-перверзия, за съжаление.

В процеса на писането на книгата, някак неусетно, аз изпаднах в още по-дълбока и тежка криза. И друг път бях преминавал през кризи, ала този път беше нещо различно. Чувствах, че не ми се живее изобщо. Не исках да виждам даже и най-близките хора около себе си. Авантюрите, които ме носеха на гребена на вълната и ми даваха еуфоричното усещане, че съм жив, че съм цар, че съм бог... о, не можех да разбера изобщо как съм могъл да участвам в подобни адреналинови безумия. И най-вече, това дълбоко в мен, болезнено преживяване – да вия диво заради някакви си стари грехове, които сега ме жилеха като оси отвътре. Не знаех никакво друго облекчение, освен писането; чрез него усещах, че сякаш повръщам вътрешностите си. Отровени и абсолютно разядени от онова всеядно същество в мен, което се беше задавило в тунеядството си. Осъзнавах, че макар да романизирам историята си (като измислях все нови и нови неща), аз не пиша за измислен герой, а ЗА себе си и ЗАРАДИ самия себе си. Ала помня, че много-много не исках да си го признавам. Понеже това лакомо гризене на съвестта, заради което аз си го изкарвах на главния герой, чукаше постоянно на моята врата и настояваше постоянно за моето покаяние.

Знаех, че героят ми върви към него и най-накрая реших да се предам.

Защото аз, приятелю... аз бях главният герой... и трябваше аз да преживея бъдещето му.

Разказах ви вече: намирах се в едно такова особено състояние на духа, че ако само някой ме докоснеше отвътре... и щях да се пръсна – и да се разпадна на части. Буквално това се случи с мен, когато взех онова решение да се разделя завинаги с любимите си грехове. Цялото ми вътрешно същество и без друго очакваше тогава чудото да се случи. И то не закъсня. Щокиращо преживяване, което е невъзможно да се опише с думи! (Открих по-късно, че Библията го нарича "новорождение", а също така си и спомних, че медиумът го беше видял като ослепителна светлина и беше нарекъл цялото това бъдещо събитие "съдбоносно".) То ми даде google процента увереност, че това е Пътя, по който трябва да продължа. Дори престанах да мисля за ония нервно изписани тетрадки, които вече бяха изпълнили предназначението си. Вярно, имаше ценни неща в тях, имаше много сърце и много болка, но имаше и мръсотия, от която можеше да се заразиш.

Реших да ги зарежа на лавицата и да забравя за тях.

Много скоро, обаче, се наложи да избърша праха от кориците им. Постепенно бях осъзнал, че ми бе даден божествен дар, който не заслужавах. И който бях осквернил със скотското си животоблудстване, потопило перото ми в катран. Не бях ли аз първият, чийто живот тая книга бе променила към по-добро? И не ми ли помогна тя да осъзная призванието си? Дали не би могла да го стори тогава и с много други хора?

Започна да оживява дълбоко в мен моята стара детска мечта. Не бе онова славолюбие, към което ме прикоткваше медиумът, а желанието да последвам може би най-чистия, най-прекрасния и съкровен порив на сърцето си.

На моето новородено сърце.

И аз трябваше да започна всичко отначало.

Май станах подробен повече от необходимото и затова няма да описвам всичко в хронологичен ред. В телеграфски стил само ще съобщя това, че написах книгата, предадох я после на един приятел (за да си каже мнението) и отново реших да не си спомням известно време за нея. Казах си, че то, времето, ще й потрябва, за да може и тя още по-добре да узрее.

А тя взе, че направо изчезна!!!

Не беше за вярване, обаче ми се случи!!!

Бъхтене ме чакаше отново, понеже нямах никакво намерение за втори път да изневерявам на мечтата си.

А и кой твърди, че да мечтаеш на дело – а не наум, в дремливо състояние, било лесно?

Някой друг може би, но не и аз.

Най-накрая написах книгата, издадох я... и чак тогава разбрах, че прибързано съм го направил. Как разбрах ли, ще ме попитате? Не зная, просто го разбрах. Подарих целия си тираж на една книжарница, както и на няколко библиотеки в страната. После изплясках с ръце и се почуствах тъй щастлив, че съм го направил!

Бях убеден дълбоко в себе си, че времето на нейното окончателно идейно и духовно оформяне (а не толкова на художественото, макар да не го подценявах) тепърва предстои, очаквайки израстването на моята крехка християнска личност. Ако не до златоносна зрялост, то поне до самостоятелното ми прохождане.

И ето го – макар и немалко години по-късно, това време дойде.

И за не знам си кой пореден път, аз започнах всичко отначало. Докато пишех, все повече и повече осъзнавах, че това послание е небесно острие, насочено срещу фалшивите мирогледи, религии и идеологии на тоя свят. И че то ни се дава, за да избавя онези вързани и угнетявани от тях пленници, които ще бъдат пронизвани от него в дълбочините на техните сърца.

Нека ви споделя сега с умерена икономичност какви резултати очаквам от десанта на "ПРОКЛЯТИЕТО НА ВЪЛЧАТА ДЕВА" върху света:

- чрез помазанието на Святия Дух, да го обвини за грях, а неговата светско-религиозна система - в мерзост, гнусота, антихризъм и богохулство;

- да предостави на Духа на Бога нетрадиционен амвон и съдийска трибуна, за да обяви със сила и на всеослушание тяхната жестока, неотменима присъда;

- да атакува и подложи на мощна канонада религиозната цитадела на Луцифер и на т. нар. “Небесна царица” - демонично началство от висок ранг, издигната от тях в самото християнство (в православието, католицизма и протестантството);

- да предизвика изгаряща жажда за свобода и нов живот, за истинска жива връзка с Бог у затворените зад крепостните й ограждения осъдени души;

- да издигне високо и да прослави името на Господ Исус Христос като Единственият Спасител, като Единственият Освободител, като Този, Който Единствен дарява с милост и прощение пленниците на Вавилон;

- да прокламира Милениума на нашия Цар, Неговото все по-разрастващо се Царство на земята в изкривените гримаси на възхитата, или обратно - на масовата религиозна психоза и вцепенение, предизвикани от поредния лъжемесия-антихрист, появил се на световната сцена, както и от повтарящите се като мантри рефрени за настъпването на “Новата Епоха на толерантността и свободата”, или пък за “Края на света”;

- да покаже по един шокиращ начин до каква деградация на отделния индивид и на обществото като цяло може да доведе разпада на семейната институция, като на този фон демонстрира отново нейната безалтернативност, и предизвиква сърцата на родителите да се обърнат към сърцата на своите деца, а те - да откликнат със същото;

- да разкрие какво разрушително действие имат дарбите и талантите, когато не са подчинени на Този, Който така щедро ги раздава, и да разпали копнеж у читателите за тяхното радикално посвещение на целите и намеренията на Бога и на Неговото Царство;

- да подаде сигнал "Тревога" в публичното пространство за осакатяващото влияние на класическата и на съвременната западна постхристиянска и откровено езическа култура върху нас и върху децата ни;

- категорично да застане зад каузата на еврейския народ, и едновременно с това - срещу развилнелият се отново дух на антисемитизъм;

- и накрая - но не на последно място по важност, да изрази съкрушаването и покаянието на нашето поколение християни за тежките ни грехове към братята ни от света, както и за греховете на бащите ни.

Как смятам, че книгата би могла да изпълни успешно предназначението си, заради което е създадена?

Само искам да кажа това: чрез романизирането на скъпоценната, но иначе доста трудно смилаема реформаторска ядка на посланието.

Понеже най-популярното и обичано художествено четиво на земята все още си остава романът. Той дава възможността да се разкаже гореща и увлекателна история, която да бъде като ракета-носител на посланието. Точно на принципа на Исусовите притчи.

Затова езикът на книгата е сочен и метафоричен. Тя е написана в мерена реч, макар и без рими, което, мисля, ще улесни прочитането й (като се има предвид броя на нейните над 500 страници). Заради Негово Величество Читателят се постарах да вкарам повече напрежение и драматичен диалог, да редувам смешно и тъжно, фентъзи-звучене и суров натурализъм, поетичното да се прелива с житейската жаргонна проза, идейно-просветителското да предава своите внушения чрез силата на образната кинематографичност, вечното да се крие зад злободневното, художественият рисунък да избухва в памфлетна проповед, а хорърът да замре и да изчезне най-накрая през Триумфалната арка на спасението, сътворявана през цялото време от въплътеното в историята живо Божие слово.

Сега вече усещам, че “ПРОКЛЯТИЕТО НА ВЪЛЧАТА ДЕВА” не ми принадлежи.

Тази книга принадлежи на вас – нейните читатели.

Ако чувствате, разбира се, че вие... близките ви... приятелите ви... имате нужда от нея.

И спирам дотук с информационно-свидетелския бюлетин, понеже е ВРЕМЕ ЗА БЛАГОДАРНОСТИТЕ (те са приложени в края на книгата).

Искам да благодаря на Богдан Тошанов, сем. Марио и Милена Милкови, Орлин Кузманов, Милчо Милчев, Пейчо Пеев, както и на моята виртуална компания от blog.bg (Кали, Руми, Ива, Дела, Ася, Ваня, Джули, Светла, Юлето, Томича, Мъро и много други, съжалявам, че не мога да изредя всички тук), които – макар и да не са съгласни може би с някои идеи, залегнали в основата на тази книга, ми оказаха ценна помощ за нейното написване.

Специални благодарности и на моите фантастични редактори, коректори и приятели Драгомир Радулов и Галина Момчева за техните езиковедчески съвети.

На сър Роджър Митчъл от Великобритания и на многоуважавания от мен “мистър Джордж” – Георги Александров, които в труден за мен момент бащински ме приютиха под крилата си и буквално окрилиха моята вяра.

На Емил Шиков и “Мемра” ООД, които пък рискуваха да повярват в мен. (Тук ще си позволя една добавка, за да почета специално Валя Петрова, Ваня Шикова и Боряна Стамова, които решиха да направят всичко по възможно най-добрия начин, за да не бъдем "удавени" всред безбрежното книжно море; сем. Евгени и Милена Бенбасат – за мускулната финансова инжекция, която те "удариха" на проекта; Диди Маринова и Ваня Сергилова – за откровенията-перли, с които го украсиха.)

На Марги – за подарения ми уникален коктейл от цветове, грейнал впоследствие върху корицата.

На Махари – за най-голямото разбиране и подкрепа, които съм получавал някога в живота си от човек.

Благодаря също и на търпеливите си родители, с които заедно “пренесохме на гръб” целия товар на книгата.

А как ли бих могъл да се отблагодаря на моите духовни наставници сем. Георги и Уанда Бакалови, без които сигурно сега щях да бъда просто още един мъртвец?! За мен е чест да обявя, че такива верни, мъдри и безкомпромисни християни като тях родиха и оформиха новата ми личност, като по такъв начин отпечатаха себе си в духа на това послание.

Мисля, че всичките ми усилия биха отишли на вятъра, ако я нямаше и подкрепата на приятелите ми от църква “Прелом”. Без преувеличение – страхотни момчета и момичета сте!

Сашо и Рози – вие също. За нищо на света не бих пропуснал да ви почета.

Обаче с нищо не мога да сравня това, което си ти за мен, моя любима нежна половинка Аги! Ти изстрада тази книга дори повече от мен самия, затова повярвай ми: напълно заслужаваш да си неин съавтор.

Сега се обръщам към вас, мои прекрасни деца Вениамин и Мила. Моля ви, простете на вашия баща, че неговата страст да напише всичко, което сърцето му повеляваше, доста често го похищаваше от вас! Помнете Пътя, който ви показваме с вашата майка и никога не се отклонявайте от него, за да следвате ширналата се безпътица на нечестието!

И накрая да не пропусна да благодаря на всички онези хора, на чиито молитви, търсения, въпроси, вярвам, Сам Господ Исус Христос е отговорил вече, вдъхновявайки моите иначе посредствени разказвачески умения за още една от Своите притчи.

Затова най-справедливо е признателността да бъде за Него.

Исусе, това е само частичка от Твоето спасително дело. С любов, страхопочитание и смирение аз го полагам в нозете Ти. От Твоето взех с благоволението Ти, за да го върна пак на Теб. Нека и най-скритата ми тщестлавна амбиция да бъде разпъната на кръст! Без Теб, тази книга не означава нищо. Дори би ни вкарала в лабиринт на объркване, понеже Сам Ти Си Пътят. Би ни дала лъжичка отровна лъжа, ако Ти не бе Истината. Би ни донесла повече отчаяние, мрак и смърт, осмелим ли се да отхвърлим Теб. Защото Ти Си Надеждата на Славата, Светлината на света, Възкресението и Животът.

Ти – Единствен.

С преклонение пред благородството и величието Ти:

благодарният автор

*Позволих си да ви разкажа всичко това и да ви представя тази книга, понеже Бог знае, че нямам абсолютно никаква финансова изгода от нея (не че не е най-нормалното нещо на света трудът на човека да бъде възнаграждаван, обаче знаете у нас как стои въпросът с необвързването на устата на "вола", когато вършее Божията нива (виж "Първо коринтяни", 9-та гл.). Това мотивира и моето решение да не ставам камък за препъване на ония, които биха ме заподозряли в меркантилност по отношение на разпространението на това послание. В случая, мен ме мотивира Великото Христово Поръчение за спасението на душите. Писал съм притчата с това бреме от Господа и чувствам, че то все още не се е оттеглило от плещите ми. Напротив - май се засилва повече и повече и като така, аз също бих искал да помогна за достигане на посланието до читателите. Знам, че не всички ще се заинтересуват от него, обаче със сигурност ще има и такива, които няма да го подминат.

За всички тях, които биха ме попитали къде могат да открият книгата, ето малко полезна информация:

Освен на щандовете на "Мемра", CLC и "Верен", "ПРОКЛЯТИЕТО НА ВЪЛЧАТА ДЕВА" се продава във виртуалните книжарници store.bg, svetove.com, balkanatolia.com (в нея може да се поръча и от чужбина), както и на други места (бел. авт.)

ЗАЩО НЕ Е ДОБРА ИДЕЯ ОСИНОВЯВАНЕТО НА ДЕЦА В ХОМОСЕКСУАЛНИ БРАКОВЕ/ДВОЙКИ

2010-06-20T23:51:00.003+03:00

В ПАСЕ на 29 май тази година беше разгледан доклада на Андреас Грос за сексуалната дискриминация. По време на дебатите в резолюцията на ПАСЕ отпаднаха 4 пункта от предложените в първоначалния доклад.

Един от тези пунктове беше за разрешаването на осиновяване на деца в хомосексуални двойки. ПАСЕ прие, че всяка страна членка на ЕС трябва да решава автономно тези въпроси с оглед най-добрите интереси на децата.

Разбирам, че желанието за създаване на семейство и отглеждане на деца е един напълно естествен стремеж, който биха могли да имат включително и хора с хомосексуална ориентация, но Закона за закрила на детето, различни европейски директиви, както и здравия разум ни задължават да разгледаме възможността за осиновяване и отглеждане на деца в хомосексуални бракове от позицията доколко това ще е в интерес на детето, а не - на желаещите да го осиновят.

Разбира се, според законодателството на страната ни, хомосексуалните бракове не са разрешени, така че говорейки за тях, що се отнася до България, по-скоро имаме предвид хипотетичните такива или - възможностите деца да бъдат осиновявани от някой с хомосексуална ориентация, който вероятно живее с партньор от същия пол.

Моята позиция по въпроса е, че не е в интерес на децата да бъдат осиновявани и отглеждани в хомосексуални бракове, или дори от един осиновител с хомосексуална ориентация.

Причините да смятам така са основани както върху статистика и различни научни изследвания по въпроса, така и от чисто човешката гледна точка, че всяко дете има право да израсне в най-добрата среда, която да му даде свобода да се самоопредели като личност, да получи възможност да расте в хетеросексуална среда, наблюдавайки и двата пола точно през най-чувствителните начални тийнейджърски години до навършване на пълнолетие и едва след това да бъде приет като «свободен» и «съзнателен» неговият избор на сексуална ориентация.

Факт е, че 26% от 12 годишните момчета и момичета се чувстват несигурни за своята сексуална ориентация, но тъй като хомосексуалистите са 2-3% от пълнолетното население, това значи, че почти всички "несигурни" момчета и момичета ще пораснат хетеросексуални, стига да не бъдат изложени на хомосексуално насилие и влияние.

Очевидна причина за хомосексуализма са съблазняванията в детска възраст, особено на деца, които имат проблеми в семейството, а ОЩЕ повече - за деца, които не са имали семейство, а са израснали в държавна институция и представите им за семейство, любов, интимност, емоционална привързаност, и дори - за добро и зло/ правилно и неправилно, са силно деформирани.

Обезпокояващи са нагласите на хомосексуалната част от обществото, в които хомосексуализъм и педофилия до голяма степен се припокриват.

Исторически погледнато Ню Йоркската гей организация Gay Activist Alliance, основана още през 1969г. от самото начало настоява да няма възрастови ограничения за сексуални сношения, които да забраняват на възрастни да правят секс с деца;

Разпространено още от древна Гърция е схващането в гей- средите, че когато пълнолетен гей има сексуални отношения с дете - той всъщност му помага;

Значителен процент от книгите от списъка с най-продавана художествена литература за гейове съдържа педофилски теми;

Когато гей-обществото възхвалява в своята литература, филми и изказвания секса с деца и в същото време твърди "ние не сме педофили", всъщност изпраща непоследователно послание към обществото.

Хомосексуалните мъже са сексуално привлечени от млади момчета според редица изследвания. Над 80% от анкетираните хомосексуалисти са правили секс с момчета на 15г. или по-млади.

От изследване върху 260 педофили извършили престъпления спрямо деца в трите категории - хетеросексуални, бисексуални и хомосексуални, 42% са с хомосексуални и бисексуални предпочитания. Тук трябва да вземем предвид факта, че хомосексуалистите и бисексуалните съставляват една малка част от населението - около 3%, което съответно показва един много висок процент на склонност към педофилия сред тях.

На фона на това припокриване между хомосексуализъм и педофилия, фактът, че много от жертвите на хомосексуално насилие в последствие освен, че приемат хомосексуалната ориентация, също така някои от тях сами стават извършители на такива престъпления, е още един аргумент срещу осиновяването на деца в хомосексуални бракове или двойки;

Според Archives of Sexual Behavior 46% от хомосексуалните мъже и 22% от хомосексуалните жени са били жертва на сексуално блудство с лице от същия пол.

А изследване в Child Abuse and Neglect показва, че 59% от мъжете извършили сексуално насилие срещу деца са били жертва на сексуален тормоз по време на своето детство;

Но дори да допуснем, че за децата, които биха били осиновени в хомосексуален брак или двойка няма непосредствена опасност от посегателство, насилие или съблазняване, остава въпросът доколко е "в интерес на детето" да расте в несигурна среда, където освен, че партньорите са от един пол, също така и те са непостоянни.

Статистиката показва, че в хомосексуалните взаимоотношения цари безразборност.

В изследване върху "мъжките двойки", в което са анкетирани 160 хомосексуалисти с връзки продължаващи от 1 до 37години, докладваните резултати показват, че едва 0,5% от тези двойки са нямали сексуален контакт освен с партньора си, като продължителността на тези партньорства е била под 5 години. ВСИЧКИ останали - 99,5% са имали множество партньори, дори и да са живели заедно за повече от 5 години, като броят на партньорите варира между 100 - 500 и в някои случаи - над 1000!

Според друго изследване продължителността на връзката при хомосексуалисти, които живеят заедно е между 2 и 3 години;

Нима при тези факти може да има някаква гаранция, че детето няма да бъде изоставено повторно при разпадането на явно крехките хомосексуални връзки, даже и всичко останало да е “наред”?

А ако детето расте с един "родител", който често сменя своите партньори - какъв модел на подражание би било това за него? И колко голяма ще е "безопасността" на детето - даже и неговият осиновител да не би посегнал на него, какви са гаранциите, че никой от различните партньори на този осиновител няма да се опита да използва, съблазни или насили детето?

Смятам, че има твърде висок процент на риск за емоционалното, психическо и дори физическо здраве на едно дете да бъде отглеждано при подобни условия. Особено дете, живяло в държавна институция. Така че, моята категорична позиция е срещу осиновяването на деца в хомосексуални бракове, двойки и дори от един осиновител с подобна ориентация….
В защита на «най-добрите интереси» на всяко едно дете!

Гери Николова

Защо Европа и мюсюлманите говорят на различни езици

2010-06-15T17:05:00.010+03:00

ДАТСКИЯТ ПСИХОЛОГ НИКОЛАЙ СЕННЕЛС ЗА КУЛТУРНИТЕ И ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПРЕЧКИ ПРЕД МЮСЮЛМАНСКИТЕ ИМИГРАНТИ НА ЗАПАД

превод и уводен коментар: Милен Радев*

Предлагам на читателите следния разговор на редактора на американското консервативно издание Frontpage Magazinе Джейми Глазов с датския психолог Николай Сеннелс. След неколкогодишна практика в затвор за младежи в Копенхаген Сеннелс издаде неотдавна книгата "Сред престъпници-мюсюлмани. Моят опит като психолог за Копенхагенската община". Преведена е вече на няколко езика. Предстои излизането й на английски по-късно тази година.

Имам резерви към част от тезите на автора. Имам и забележки особено по приложимостта на предлагани от него мерки за справяне с растящото социално напрежение в Западна Европа вследствие трудно управляемия приток на имигранти от Близкия и Среден Изток.

Въпреки това препоръчвам настоятелно текста заради оригиналния, нескован от лицемерните принципи на „политическа коректност” поглед на практик в психологията на пребиваващите в чужда и възприемана от тях като враждебна културна среда мюсюлмани.

Николай Сеннелс поставя жизнено важни въпроси, принципно свързани с интегративната способност на мюсюлманските имигранти (подчертавам последното понятие, тъй като традиционното и многогодишно локално съжителство на религиозни и етнически общности функционира на по-различна основа)

Същевременно държа да обърна внимание и на нещо неочаквано, което ми направи впечатление след вникване в разсъжденията на Николай Сеннелс. Без кой знае какъв възторг, но с чувството за определено просветление установявам, че описаните от него психологически характеристики на имигрантите от мюсюлмански културно-религиозни общности ми се сториха доста познати.

Сблъсъкът на личностния модел, изградил се в традиционното западно либерално общество с този, произлязъл от една нетолерантна, скована от авторитети и пречупваща индивида среда, разкрива немалко паралели с нашите и обществени, и индивидуални проблеми като обекти, но и субекти на десетилетната социалистическа тоталитарна система.

Милен Радев

* * *

FP: Нека започнем разговора с въпроса как попаднахте на точно тази работа?

Сеннелс: Много хора смятат, че съм постъпил на работа в затвора, защото съм искал да се запозная по-отблизо с мюсюлманския манталитет, с несполучливата интеграция и с исляма. Но не е така. Просто си търсех работа и след неколкогодишния ми опит като социален работник с младежи докато следвах психология в Копенхагенския университет за мен бе съвсем естествено да кандидатствам за длъжност, включваща работа с непълнолетни правонарушители. Тогава дори не подозирах, че средно на всеки десет тийнейджъри в датските затвори за младежи седем са от мюсюлмански произход.

Бях първият психолог в това учреждение. Основната задача пред мен бе да вникна в педагогическите и терапевтични нужди на младежите и да се развия терапевтични методи, подходящи за тези специфични нужди. Това е, което свърших и за това се разказва в моята книга. Работата в затвора ме доведе до не съвсем очевидния извод, че моите мюсюлмански клиенти проявяват някои психологически характеристики, които отсъстват у не-мюсюлманските - предимно датски - клиенти. Всички младежи, с които работих, бяха на възраст от 15 до 17 години, повечето от тях с ясно изразено антисоциално поведение. Голяма част и от двете групи произхождаше от домашна среда с определени емоционални дефицити и липсваща семейна подкрепа. Около деветдесет процента бяха момчета и макар че основната част бе от зле функциониращи семейства, имах немалко и мюсюлмани, и датски клиенти, чиито родители и по-големи братя и сестри са добре образовани, имат нормална работа и пр.

Работих почти три години в младежкия затвор и за това време имах около 150 мюсюлмански и 100 датски клиенти. Водих както групова така и индивидуална терапия. На основата на този голям брой мюсюлмански и не-мюсюлмански клиенти натрупах относително обширен емпиричен материал за разбиране и сравняване на психологическото развитие на младежите, както и на различните условия, влияещи на това развитие. Обикновено „истински” изследователски проекти от този вид, които включват продължителни и неколкократни професионални интервюта, ползват не повече от 20-30 респондента за набиране на аналитичен материал.

FP: Споделете някои от Вашите изводи.

Сеннелс: Един от важните изводи е, че израстването в мюсюлманска среда, с родители мюсюлмани и съответните традиции, включва в себе си риска от развитие на определени антисоциални форми на поведение.

Около две трети от тийнейджърите, обвинени по наказателни дела в Копенхаген, са с мюсюлмански произход. От години феноменът се обяснява с това, че мюсюлманите са подлагани на дискриминация от страна на датските работодатели и затова трудно си намират работа. Ето защо мюсюлманите остават бедни, а бедността им пък е виновна за относително високото ниво на престъпност в групата на младите мюсюлмански мъже.

Като хуманист и психолог съм длъжен да оспоря това погрешно становище.
Обясняването на психологическото развитие и на комплексни човешки душевни и поведенчески модели чрез количеството крони, евра или долари, които влизат всяко първо число от месеца на нечия банкова сметка, издава прекалено материалистки и схематичен поглед върху човешката личност. Нашите действията се определят на първо място от свободната ни воля и мотивация - които пък от своя страна са повлияни решаващо от емоционалната, културна и понякога религиозна рамка, в която сме израснали.

Статистически връзката между бедността и криминалното поведение се установява лесно, но трябва да се запитаме кое е причината, а кое е следствието? Познавам много тийнейджъри, които от днес сеят семената на своята бъдеща безработица като не ходят на училище, трупат точки в регистъра за съдимост и развиват негативни социални форми на поведение като агресивност, неувереност и липса на уважение към авторитети и институции.

FP: А установихте ли реални разлики между мюсюлманите от различни части на мюсюлманския свят?

Сеннелс: Моят опит от работата с мюсюлмани показва, че културата, създадена под влияние на исляма подпомага развитието на определени психологически характеристики. Имал съм мюсюлмански клиенти от по-голямата част на мюсюлманския свят: най-вече от Близкия Изток, от мюсюлмански държави в Африка, от Пакистан и от бивша Югославия. Не намерих значими разлики в манталитета сред младежите от тези страни. Единственият фактор, който определя съществено въздействието на мюсюлманския манталитет е дали клиентът се самоидентифицира силно като принадлежащ към мюсюлманската общност или не. Установих количествена разлика между често пъти по-малко ислямски, по-светски настроените мюсюлмани от бивша Югославия например и клиенти от Близкия изток, които се самоопределят най-силно като мюсюлмани.

Преобладаващата част от моите 150 клиенти-мюсюлмани изразяват силна привързаност към своя бог Аллах и към неговия пророк, но по-малко от половината практикуват исляма активно като редовни молитвени действия, изучаване на Корана и т.н. Не установих обаче никаква разлика в социално-психологическите структури между двете групи – тази на активно практикуващите и тези, които могат да бъдат наречени лоялни, но пасивно вярващи. От гледна точка на терапевта манталитетът, резултиращ от ислямското влияние в обществата, в които тази религия определя доминиращата ценностна система, е толкова силно вкоренен в културата, че мюсюлманите са повлияни от нейните догми и ценности до такава степен, че е без значение дали те се молят по пет пъти на ден и дали могат да рецитират Корана или не.

FP: Скицирайте за нас един психологически профил на мюсюлманската култура. Как формира тя мисленето и поведението на човек, който подраства в такава култура?

Сеннелс: Най-важните характеристики, които установих, се отнасят до такива качества като гняв и агресивност, увереност в себе си, индивидуална отговорност и идентичност.

Що се отнася до гнева, то бързо става ясно, че мюсюлманите като цяло имат различно виждане за агресията, за гнева и заплашителното поведение от нас датчаните и вероятно от повечето хора в Западния свят.

За повечето хора на Запад е признак на притеснителна слабост, ако човек покаже, че се ядосва. Тази гледна точка по отношение на гнева вероятно се налага още в ранна детска възраст. Работил съм няколко години като училищен психолог и знам, че взаимният тормоз сред децата е постоянен проблем. Интересното е, че най-голяма вероятност да станат обект на тормоз имат онези деца, които се сърдят най- лесно и най-бързо. Склонни сме да губим респект към хора, които се гневят лесно и в много случаи дори сме изкушени да ги предизвикваме и дразним, ако ще и с педагогическа цел, за да им помогнем да осъзнаят, че поведението им е детинско. У нас се приема като проява на незрялост, ако някой се опитва да наложи волята си чрез агресивно държане или чрез използване на заплахи. В такива случаи реакцията ни обикновено е от подигравателна до просто игнориране. Прочее, най-бързият начин да „загубиш лицето“ си в кръга на Западната култура е да покажеш публично своя гняв.

Съвършено другояче стоят нещата в ислямската култура. Докато повечето от датските ми клиенти, имали проблеми с гнева си, чувстваха неудобство от това, никой от моите клиенти-мюсюлмани дори не можеше да разбере нашата гледна точка за гнева. Прекарал съм безброй часове в терапевтични сесии за овладяване на гнева както с датски така и с мюсюлмански клиенти. Така имах много добрата възможност пряко да опозная културните различия при тази специфична емоция, как възниква и как се изразява тя, как се управлява и как се реагира на нея.

В ислямската култура се очаква човек да демонстрира гняв и заплашително поведение, ако е критикуван или дразнен. Ако мюсюлманин не реагира агресивно, когато е подложен на критика, той минава за слаб, незаслужаващ доверие и по този начин незабавно се уронва неговият социален статус.

Този коктейл от културни различия захранва и текущия дебат за свободата на словото по целия свят. Критиката на свободния свят, вицовете за исляма са посрещани в ислямските страни с изблици на ярост и с терористки заплахи. Неотдавна един датски карикатурист представи пророка на мюсюлманите с бомба в чалмата за да илюстрира факта, че Мохамед е ръководил десетки кланета и е призовавал към всеобщ насилствен джихад срещу не-мюсюлманите. Веднага ислямски лидери и техни последователи реагираха сякаш в потвърждение на рисунката на Вестергард: отговорът им бе джихад на всички възможни нива – заплахи с геноцид, терор, икономически бойкот, съдебни процеси и използване на демократичната система на нашите страни, на ЕС и на ООН за да оспорят и да ликвидират нашите закони за свободата на словото.

FP: Какво може да споделите за различията между мюсюлманската и западната култура по отношение на самоувереността.

Сеннелс: Цялата концепция за честта в ислямската култура е - също както в случая с гнева – коренно противоположна на нашите западни представи. В ислямската култура е прието да си изключително чувствителен към статуса, който имаш в рамките на групата, към мнението на хората за теб самия, към всеки намек за критика по твой адрес. Агресивният отговор на всичко, което може потенциално да те постави в несигурно положение, се разглежда като израз на достойно поведение и защита на честта. Но какво достойно има в това? Каква е тази чест, която трябва да се защищава с всички възможни средства - включително чрез отнемане от жените на техни елементарни човешки права като правото на личен избор на сексуален партньор, на облекло, на съпруг и на начин на живот? Какво достойно има в яростта и в липсата на способност за игнориране на провокациите и за конструктивно справяне с критични мнения?

След изслушване разказите на повече от сто мюсюлмани-тийнейджъри за техните чувства, мисли, реакции, семейства, религия, култура, за живота им в техните мюсюлмански гета и в родните им страни, на мен ми стана ясно, че за мюсюлманина точно в този тип поведение се състои самата същност на понятието „да запазиш своята чест“. Но видяно през очите на западната психология, това е преди всичко израз на липса на самочувствие. Според нашите представи, основното условие за да бъдеш автентичен и достоен е да познаваш своите силни и слаби страни - и да ги приемаш като такива. Способността да мислим „това е твое мнение за мен, а не мое, но за мен е важно моето мнение”, когато някой ни провокира и да сме достатъчно зрели за да се справяме конструктивно с критиката е един от източниците на социален статус в западния свят.

За съжаление мюсюлманската концепция за честта превръща особено техните мъже в крехки, чупливи като стъкло личности, които за да се опазят трябва да плашат околните с агресивното си поведение. Разиграването на шоуто на така наречената нарцистична ярост е много разпространено сред мюсюлманите. Страхът от критиката в много случаи не е далеч от параноята. Съвсем неслучайно в мюсюлманските общества самоиронията и самокритичността отсъстват изцяло. От гледната точка на психологията - чиято цел е изграждането на уверени в себе си, щастливи, свободни, обичащи и продуктивни личности, а не задоволяването на един ненавиждащ бог или на някакви културни традиции – от тази гледна точка, мюсюлманската култура в много отношения е психически нездравословна за подрастващите в нея.

FP: А как се вписва понятие като индивидуална отговорност във всичко това?

Сеннелс: За да преминем към индивидуалната отговорност, трябва първо да запозная читателите с психологическия термин „локус на контрола”. Локус на контрола се отнася до самооценката на човека за вътрешните и външни фактори, които имат доминиращо влияние върху неговия живот. В нашата западна култура ние възприемаме вътрешните фактори като по-важни от външните. Нашите възгледи, нашият начин на управление на емоциите, нашият начин на мислене, рефлексията, реакциите ни - всичко това за нас са средства, чрез които решаваме собствения живот. Наистина, не винаги сме наясно за начина, по който мислим и дори съществува цяла индустрия, която печели от този факт. Легиони психолози, терапевти, психиатри, треньори, безброй книги, самоучители, списания и наръчници заливат нашите общества и всички те са насочени към една цел - да изострят нашата чувствителност, нашето съзнание за това как по-добре да решаваме собствения живот.

Нищо подобно не съществува в мюсюлманския свят. Малкото психиатри, които те имат, са често пъти образовани на Запад и каквато и психология и педагогика да съществува в мюсюлманските страни, тя не е вкоренена в мюсюлманската култура, а разчита на идеи, внесени от Запад.

Когато например западният човек се сблъска с някакъв проблем той си задава въпроса: „Какво мога да променя в себе си/в живота си за да стана по-щастлив?” Този манталитет се проявява съвсем ясно у моите датски клиенти. В тях е дълбоко вкоренено, че когато говориш, когато разказваш за себе си, това може да ти помогне да намериш по-добър начини за справяне със собствения живот. Когато на кушетката в кабинета ми се озове обаче клиент-мюсюлманин, в повечето случаи е сякаш ме посещава пришълец от друга планета.

При нормални условия западните хора и мюсюлманите могат да комуникират сравнително лесно един с друг - стига общуването да не включва критика. Но в обстановка, в която цялата концепция е съсредоточена около това клиентът-мюсюлманин да заговори за своите чувства и мисли, тъй като психологът смята, че това ще му помогне да стане по-щастливи и способен да води по- конструктивен живот, внезапно „веригата пада от велосипеда”, както казваме ние в Дания. Те почват да въртят глава: как така, от къде на къде ще станат по-щастливи, ако изложат на показ слабостите си, за които от рождение са им втълпявали, че трябва да ги крият за да запазят честта си? Абсолютно изключено! Успях в края на краищата да разработя терапевтичен метод, който до известна степен отговаря на тези културни усложнения, но най-вероятно терапията и мюсюлманският манталитет никога няма да станат истински приятели.

Важен аспект на тези различия в контекста на локус на контрол е, че хора, които разглеждат собствения живот основно като ръководен от външни фактори - страховит Бог, могъщ баща, влиятелни имами, древни, но силни културни традиции - много лесно могат да развият манталитет на жертви. Съвсем не случайно конспиративни теории и обвиненията спрямо не-мюсюлмани заемат тъй централно място в речите и в политиката на мюсюлманските лидери. Този манталитет на жертви доминира съзнанието и на имигрантите от мюсюлмански страни, които често издигат предълъг списък с искания за икономически помощи и за ислямизиране на нашите общества за да могат да задоволяват своите лични нужди.

FP: Казаното от Вас сякаш изяснява много разбираемо защо мюсюлманите не могат да се интегрират в нашето западно общество. Как гледате Вие на това?

Сеннелс: Опитът ме учи, че за успешна интеграция са нужни три неща. Трябва да искаш да се интегрираш, трябва да ти бъде разрешено да се интегрираш и трябва да имаш личностния капацитет за това. Много малко имигранти-мюсюлмани, отговарят на тези три критерия.

Първият въпрос е: по какви причини мюсюлманските имигранти трябва да искат да се интегрират? Та те могат да си живеят своята култура, получават достатъчно пари и имат напълно функциониращ социален живот сред своите приятели мюсюлмани, без дори да им се налага да научават нашия език или да трябва да работят. Не съществуват наистина никакви фактори, които да правят интеграцията необходима. Има разбира се и мюсюлмански имигранти, които желаят да се адаптират към начина на живот и към манталитета в новата си страна на обитание, но техният брой е много малък. Във Франция само 14% от милионите имигранти мюсюлмани гледат на себе си като "по-скоро французи, отколкото мюсюлмани." В Германия само 12% от мюсюлманите се самоопределят като повече германци отколкото мюсюлмани.

Проучване в Дания показа, че само 14 % от мюсюлманите, живеещи тук се самоидентифицират като датчани и с демократични убеждения. Опитът ми с моите клиенти мюсюлмани показва, че за тях мюсюлманската им идентичност е несъвместима с воденето на западен начин на живот. Да бъдеш мюсюлманин означава също така, да смяташ себе си за съвсем различен и същевременно за по-добър човек от не-мюсюлманите. Този манталитет лесно води до апартейд и да расизъм. Може би това е причината, че макар мюсюлманските имигранти да упражняват според статистиката пет пъти по-често насилие от етническите датчани, същевременно три четвърти от жертвите на насилие са датчани.

Наличието на втория критерий - да ти бъде разрешено да се интегрираш, също така не се наблюдава много често. В мюсюлманските общности съществува много силна форма на социален контрол. Всеки държи под око другия и ако се забележи, че някой проявява нежелание да следва културния и религиозен „кодекс“ той бързо става обект на силна критика и рискува да бъде изключен от общността - често дори от собственото си семейство. В най-лошия вариант - и това се случва доста често – жени-мюсюлманки живеят под постоянна смъртна заплаха, която ги възпира от навлизането в западния начин на живот, дори когато става дума за елементарни човешки права - да избираш самостоятелно своите сексуални партньори, своя стил на обличане, прическа, приятели, религия и живот като цяло. Повечето от моите мюсюлмански клиенти разглеждаха своя религиозен и културен бекграунд като върха на цивилизацията и на морала. Да напуснеш доброволно това благо, би означавало от гледна точка на техните съплеменници да се превърнеш в културен и религиозен ренегат. Такива действия често носят със себе си сурови последици – и то не само в рамките на мафиотски банди и изостанали племенни общности, но също така - и особено силно - сред мюсюлманите.

И накрая – иска се висока степен на лична зрялост за да се интегрираш в една чужда култура. Това включва промяна на част от собствената ти идентичност – от член на дадена група да станеш член на друга социална група с напълно различни културни ценности и традиции. Това не е като да смениш някоя лоша привичка, да се откажеш от цигарите например. Интеграцията прониква много по-дълбоко и има личностно психологически импликации. Срещал съм момичета мюсюлмани, които в рамките на повлиян от западните нрави тийнейджърски протестен бунт опитват да се интегрират и не се интересуват, че това не им е разрешено. Нямайки нужната личностна зрялост тези девойки свършват в комплексна криза на идентичността, пропадат, отдават се на наркотици и безразборен секс.

Ето защо съм напълно убеден, че интеграцията на мюсюлманите на Запад не може никога да се осъществи в нужната степен.

FP: Какво е тогава мнението Ви за бъдещето на Европа пред лицето на експлозивно нарастващия брой на мюсюлманското население?

Сеннелс: Намираме се в исторически фаталната ситуация да сме поканили в нашия континент милиони хора, които не искат и не са в състояние да се интегрират. И тъй като интеграцията на мюсюлманите никога няма да се случи - факт, който мисля вече е доказан от години – ще стигнем до положение, при което една значителна част от населението ще работи активно за ислямизирането на нашите общества. Има и мюсюлмани, и немюсюлмани, които смятат, че този процес на ислямизация е част от ислямския джихад. Работата е там, че тук се крие много повече. Става дума за част от природата на човека. Хора, които не се чувстват комфортно там, където живеят, неминуемо се стремят да променят своето обкръжение. Мюсюлманските опити за ислямизиране на нашите общества едва сега започват. Те тепърва ще се чувстват все по-силни и по-силни като влияние и като количество. Този процес се насърчава от мюсюлмански лидери във и извън Европа и се подпомага от един вид колективно малодушие наречено политическа коректност.

Световният икономически форум публикува резултатите от огромно проучване в 12 мюсюлмански и 12 не-мюсюлмански държави в доклада "Ислямът и Западът, Годишен доклад за състоянието на диалога, януари 2008 година." Като цяло докладът потвърждава голямото недоверие между двете групи страни и разкрива много силни негативни чувства един към друг. Последният въпрос в изследването е: „Смятате ли, че може да бъдат избегнат конфликт с насилие между мюсюлманския и западния свят?” Докладът показва, че мнозинството от населението във всички 24 държави смята, че такъв конфликт може да бъде избегнат. Но в същото време мнозинството в 22 страни смята, че „отношенията между мюсюлманския и западния свят все повече се влошават”. По-голямата част от хората все още не са загубили надежда, но в същото време мнозинството вижда как тази надежда става все по-малка и по-малка.

В условия, в които мюсюлманските имигранти налагат все по-голяма ислямизация, а същинските европейци се чувстват все по-експлоатирани и заплашени от нарастващите и проявяващи все по-голяма агресивност и насилие мюсюлмански общности, една общоконтинентална гражданска война може да стане неизбежна. Вече започват да се оформят нашите европейски ислямски „ивици Газа“, където представители на не-ислямските местни власти се посрещат с градушка от камъни и от яростни тълпи. В същото време ислямски авторитети като имами, съвети на старейшините и самосиндикално организирани Шариатски съдилища имат пълната свобода да упражняват своята власт.

Опасявам се, че ще станем свидетели на повече убити полицаи, на отвличания като средство за договаряне освобождаването на лишени от свобода мюсюлмански религиозни или бандитски лидери, на терор, на бомби, на икономическа и практическа подкрепа от ислямски страни за мюсюлманските общности тук на Запад. Още сега нашите икономически и полицейски ресурси започват да се изтощават пред лицето на многобройните странични последици от масовата мюсюлманска имиграция. Смятам, че в дългосрочен план ще са неминуеми мерки за коренно реформиране на нашата система за социално подпомагане, както и законодателни промени, позволяващи включване на армията за решаване на проблеми с вътрешната сигурност. В стотици европейски градове чувството за безопасност и за социален интегритет безвъзвратно е загубено вследствие на антиобщественото поведение на мюсюлманите и тяхната враждебност спрямо не-мюсюлманите.

Според мен най-голямата опасност е там, че обикновеният европеец става все по-податлив на негативни настроения и че населението като цяло и политическата ни класа ще се видят принудени да отстъпят от нашите собствени хуманистки ценности за да се опитат да предотвратят катастрофата. Колкото по-скоро се заемем с решаването на проблемите, толкова по-голям ще е шансът да запазим своите важни и уникални човешки ценности.

FP: Депресиращо е да се установи как прекомерната политическа коректност и влиянието на левицата спомагат за масовото инфилтриране на нашите общества с мюсюлмански имигранти. Цел на левицата винаги е била разрушаване нашите обществени структури. Коварно тя се опитва да стори това чрез оръжието на „мултикултурализма”. Но нека не завършваме на толкова безнадеждна нота. Кажете, какво може да направи веки от нас за да избегнем капитулацията на Запада, която се приближава от ден на ден?

Сеннелс: Първо искам да подчертая, че нашата „капитулация” далеч няма да е достатъчна. Само масово конвертиране (помохамеданчване) би задоволило законите на Корана и на неговите проповедници. Впрочем, колкото и мюсюлманските лидери непрекъснато да твърдят, че единственият начин за гарантиране на световния мир и морал за цялото човечество било всички да станат последователи на техния пророк, аз не съм никак сигурен, че това е наистина така. Мюсюлманските страни са определено по-малко мирни отколкото другаде по света, а що се отнася до моралността във връзка със свободата на словото, с човешките права и уважението пред човешкия живот, то порядките там, където властва ислямското право, красноречиво опровергават горната пропаганда.

Според мен западните държави трябва да приемат законодателни мерки за пълно прекратяване имиграцията на мюсюлмани и не-западни имигранти, които още не са получили гражданство. От тях трябва да се изисква или да изпълнят дълъг списък от критерии за интеграция, или да напуснат съответната страна. Постоянното пребиваване или даването на гражданство на мюсюлмански бежанци трябва да стане невъзможно. Нека спомена, че един кандидат за политическо убежище струва на Дания средно 33 000 евро годишно. Според UNHCR средната финансова издръжка на човек в бежански лагер в близост до собствената му страна е 33 евро.

При отказ от интеграция би трябвало да направим условията за пребиваване на имигрантите като цяло тъй неатрактивни, а икономическите негативи тъй осезаеми, че това да мотивира мюсюлманите от нашите страни да мигрират в друг регион, например в някоя ислямска държава, където биха живели в близка им езикова, културна и религиозна среда, без напрягане да се интегрират и без да се чувстват дискриминирани от гражданското общество и от т.н. „критици на исляма“.

Ангажирани и отговорни привърженици и защитници на нашата западна култура трябва да полагат непрестанни усилия и да затрупват с писма в този дух своите депутати, редакциите на медиите. Интернет блогърите трябва да се грижат за това информацията, която нашите официални медии съзнателно избягват да публикуват, да стане широко известна. Нужно е да се създаде нова ООН, само за демократични държави, а на ЕС трябва да се отнеме възможността да налага приемането на имигранти на своите държави-членки.

*Публикувано тук с любезното съгласие на г-н Радев.

Източник: ДЕ ЗОРАТА

За Бербатов и нашата национална идентичност

2010-05-15T14:31:00.007+03:00

oт Александър Джоргов

През изминалата седмица от родната преса научихме, че най-успелия български футболист през последните години спира участието си в националния отбор. И докато тази новина едва ли би предизвикала вниманието на онези, които не се интересуват от спорт, то тя е показателна за начина по-който ние се отнасяме към успелите в една или друга степен българи.

Вярно е, че през последните години пресата засипваше с критики представянето на Бербатов, като в същото време с трепет следеше преди година и половина дали ще се осъществи трансфера му в Манчестър Юнайтед, един от най-именитите световни клубни отбори. Целта на този материал не е да коментирам изявите на Бербатов, а по-скоро обществените реакции, които говорят много за нашия национален манталитет и неговата връзка с националната ни идентичност.

Бербатов е видимо засегнат, причините в известна степен са ясни: всички критики и обиди, които се изляха по негов адрес. Разбира се, когато приноса ти към националния отбор е недооценен и всяка капка патриотизъм може да се изпари от теб. Лично за мен не представлява интерес дали критиките към него са основателни или не, а свръх големите очаквания, които се поставят към хора като него. От една страна очакванията ни, а от друга склонността ни да събаряме сънародниците си когато успяват в една или друга степен.

Смея да твърдя, че част от тези очаквания се основават на присъщото ни идолопоклонство, че някой или постиженията на някой ще ни накарат да се почувстваме по-добре за себе си. За известен период той успява донякъде да запълни тази роля, но започне ли с провалите, готови сме да го разпънем на кръст. Проблемът е в нас, не в Бербатов, Веселин Топалов или някой друг. Да, постиженията на Бербатов или някой друг в даден момент, ни дават чувство на гордост като българи, но моя въпрос е къде е източникът на национална гордост и самочувствие, когато идолите в народното самосъзнание се провалят или тогава когато стане явно човешкото и несъвършеното у тях?

Някои намират в българската история източник на гордост и национална идентичност. За мен не са твърде много моментите и личностите в родната ни история, които истински ме карат да се изпълня с такива чувства. Знам, че някои биха опонирали това твърдение, но повечето техни аргументи биха се основали на принципа "сравнявайки себе си със себе си". Ако гледаме контекста само на родната ни история, без да взимаме в предвид историите на прогресивни световни нации можем да стигнем до подобни тесногръди патриотични чувства.

В своята книга "Кои сме ние? Предизвикателствата пред националната идентичност на Америка" видния политолог Самюъл Хънтингтън говори за символите на национална гордост в американското общество. За една нация, която не може да се похвали с дълга история или преобладаващ етнос, конституцията, американското кредо и националното знаме заемат централно място в националното самосъзнание. Американското кредо, което включва идеалите за същностното достойнство на отделната личност, за неотчуждаемото право на свобода, правосъдие, частна собственост и свободни възможност е било мотивираща сила на поколения. Известният руски дисидент от еврейски произход Натан Шарански в книгата си "В защита на идентичността" ("Defending Identity") ясно постановява източниците на национална гордост и идентичност, които се простират много по далеч от конкретни исторически личности. Общите морални ценности и традиции, примерът на онези, родолюбци които са воювали за тези идеали, ключовите моменти в историческото развитие, изиграли определяща роля за затвърждаването на тези национални "светини", всички те са компоненти на една националната идентичност.

Лично за мен един обществен договор основаващ и постановяващ общи идеали може да бъде много по-голям източник на национална идентичност и гордост, от колкото идеали свързани с териториални и етнически претенции, или спорадични прояви на наши успели сънародници. Сигурен съм, че национална идентичност основаваща се на обществен договор, а не на етнос би било много удачно решение не само за нас, но и за Република Македония например!

Каква гордост изпитваме от нашата конституция? Защо американците се гордеят с тяхната? Къде е нашата Магна Карта, която имат британците, издигаща върховенството на закона, над властта на монарха? Именитият български писател и философ Стоян Михайловски дава точен и ясен отговор в своя труд "Политически и религиозни размишления". След като бива приета Търновската конституция, която в голяма степен е взаимствана от белгийската, той се обръща към Драган Цанков питайки го защо сме приели такова законодателство, при положение, че нравствената зрялост и самосъзнание на нашия народ е далеч под правата и свободите, които се дават от Търновската конституция? Харесващ ни или не истинен остава фактът, че когато един народ не е израсъл нравствено и морално, не е воювал и платил цена за свой обществен договор, то тогава подобен документ трудно би станал източник на национална гордост.

Предизвикателствата пред националната ни идентичност със всеки ден стават по-ясни. Ще се радваме и ще критикуваме кариерата на наши сънародници като Бербатов или който и да е друг, или ще намерим много по-дълбок и непресъхващ извор на национална идентичност? Пред нас стои предизвикателството дали ще изкопаем наново този донякъде заринат извор, дали ще го разширим и задълбочим, дали ще открием истинската му стойност и мотивираща сила.

Marx Kampf

2010-05-13T23:37:00.022+03:00

автор: д-р Любомир Канов*

Проблемът с Маркс и неговото учение – марксизма не е в това, че става дума за зловеща аномалия, погубила безчислено множество невинни хора, нито пакостната им роля в разрушаването на човека, религията, цивилизацията и природата през целия нещастен ХХ век, а в техният изумителен и привидно напълно неоправдан успех. Нито повсеместното опровергаване от опита на обществото на това, маскирано като наука социално инжинерство, нито безпримерната жестокост на последователите му Ленин, Сталин, Мао, Пол Пот, Кастро, ЧеГевара и сатрапите от Чаушеску, през Живков до вожда Ким Ир Сен и безумния му син, който обрича на глад и недохранване децата на страната си. Цялото пространство от Берлин, през Катин, през Беларус до Чукотка и Колима и от Хавана през Тирана до Пхенян беше и все още е осеяно с костите и безименните гробове на погубените, над които продължава да се вее по паметниците каменно-чугунената брада на главестия истукан, син на онова племе, което беше открило Господ преди всичките народи по света, за да може безбожникът да Го обяви за опиум за народите. Защо този фалшив пророк, който въпреки всичките жертви принесени пред олтара на секуларния материализъм, все още развява брадата си из цялата планета и постоянно отнякъде се втурва на сцената на историята?

Ето, виждаме го, вечно същият, но вечно предрешен, днес да наднича иззад рамото на затлъстял венецуелски диктатор, утре като водач на “национално-освободително движение”, което изисква непременно реки и езера от кръв, а понякога и като европейски червен терорист с Калашников в ръка, подхващащ борбата срещу “класовия враг” и срещу капитализма отново и отново. Не се оказаха достатъчни нито Голодомора в Украйна, където марксистите от НКВД и ЧК инструктирани от прилежният Каганович и танцуващият гопак Хрушчов превърнаха едни от най-работливите и кротки земеделци на Европа в канибали, които изяждаха умрелите си от глад деца. Не беше достатъчен “превъзпитателният” опит на Гулаг, който промени изцяло генофонда на една цяла велика нация и сега от нея са останали главно “блатные”, олигарси, чекистки бригади с чукове и железни пръти, проститутки и едно безбрежно море от алкохолици, които рядко доживяват 50 годишна възраст. Как може тази безподобна кръвожадност на едно учение, причинило толкова страдания и пропаднало така безславно толкова много пъти, да бъде пак реанимирано, излъсквано и поднасяно на следващото поколение като разумна теория на обществото? Как е възможно толкова години всякакви западни левичари от Бертран Ръсел и Бернард Шоу до Жан Пол Сартр и Наом Чомски да възпитават поколения от университетска интелигенция изцяло покварена и исторически невежествена по отношение на истинската цена на марксизма и причинените от него престъпления? Ето моят отговор:

Маркс и неговият спонсор Енгелс не са открили никаква теория и политикономия на капитализма с неговата фатална, според тях, склонност да поражда и да изпада в кризи. Не капитализма, а цялата природа винаги се е развивала през кризи и катастрофи, защото това, както е очевидно за всеки, е самата същност и основния закон на живота изобщо - при капитализма или при тапирите на Амазония. Нищо научно няма в брътвежите за неизбежния край на капитализма, в псевдоикономическите анализи за принадената стойност, за базата и надстройката, за различните “обществени строеве”, които следват един други като в някаква постъпателна онтогенеза на еволюиращи риби, земноводни и бозайници. Държавите и обществата са били винаги или във възход или в падение, развитите общества са често разрушавани от дивите, напредналите неведнъж в историята подивяват, а други се цивилизоват и ги заменят. Не в това кой притежава средствата за производство се корени причината за развитието на обществата и цивилизацията, а в личности, случайности, изобретения, съдба, технология, епидемии и даже климат. Нищо научно няма в привидно философските обобщения за бъдещето на човека.

Плагиатствуващи Дарвин или Ламарк социални теоретици през 19 век има достатъчно и без Маркс и Енгелс, в най-различни области за епохата си и главното за тях е да се надпреварват да извеждат истински или, при липсата на такива, мними закони за еволюцията, за революцията и законите за “развитието” на обществото и човека. Дарвиновата теория или Менделеевата таблица, за разлика от социалните теории, поне имат някаква предиктивна сила. При спонсора на Маркс – Енгелс, грандоманското желание за материалистическо обяснение на всичко и създаване на свръхамбициозна и абсолютна Теория на Живота стига до нелепото твърдение, че животът е “форма на съществуване на белтъчната материя”, сякаш става дума за омлет забъркан от неизвестен извършител, скрит зад кулисите на мирозданието. Едва ли има по-бездарен пример за философствуващо невежество в полето на естествените науки от това “откритие”, поне докато не се появиха политически още по-безупречните теории на Лисенко и коацерватните капки на Опарин, целящи да придадат допълнителна наукообразност на Енгелсовите постулати. Но и в двата случая и при Маркс, и при Енгелс, това невежество е било задвижвано от една съвършено ясна цел - да се обори всяко досещане и всяка вяра, че освен химически елементи, албумин и слузести материи във Вселената, в живота и в човека може би се крие нещо много по-дълбоко, величествено в своята непознаваемост, което се нарича Смисъл или даже Дух. Това е трябвало да бъде атакувано от едната брада – Фридрих, докато другата – Карл, е громяла религията изобщо, сякаш наистина е по силите на някой не особено чистоплътен, изпаднал от религията си индивид, въоръжен с перодръжка, да отрече вековната интуиция за божественото на всички народи живели някога по земята.

Но даже не в тази борба, не в това е голямото откритие на Маркс. Макар че професорите левичари продължават да набутват каменоглавия и безполезен монумент в университетските програми, дори и в най-добрите западни университети, в програмите по икономика и философия, сякаш той не се е провалил и не е толкова опасен и престъпен колкото и теоретиците на нацизма. Не икономическите му теории и не неговия атеизъм са неговото истинско наследство, а нещо съвършенно друго.

Карл Маркс е автор на едно от най-зловещите открития в историята на идеите и това е ИДЕЯТА ЗА ЖЕРТВАТА или идеята за Световната Виктимология и следващата от това ИДЕЯ ЗА КЛАСОВАТА БОРБА, за отмъщението на ПОТЪРПЕВШАТА класа срещу другата, приета за паразитна и ненужна. Това е постулирано като основание за групова вина и унищожаване на цели слоеве от населението на един и същ народ, обявени за КЛАСОВИ ВРАГОВЕ чрез средствата на неизбежната диктатура на едната класа над другата.

Какво означава на практика това? Това означава, че Маркс за пръв път в историята изобретява философско учение и социална теория за разделението на човеците по КЛАСОВ признак и приема това за основание на неизбежното и безмилостно унищожаване на едните от другите в условието на постоянна гражданска война. За първи път някой се досеща за едно абсолютно фундаментално “научно” противопоставяне на индивидите един срещу друг по линията на “експлоататор”, който владее “средствата за производство” и “жертва”, т.е. човек, който продава труда си. Оттам води началото си главоломна и страшна теория за неизбежната класова борба, в която победителят и гробокопач на другата класа ще бъде “пролетариатът” или класата “хегемон”, а другата, вредната, буржуазна класа ще бъде захвърлена на “бунището на историята” и като нейната роля е да се превърне в обект на дехуманизиране и избиване до крак, заедно със семействата като неподлежащи на превъзпитание.

Да спрем за малко, да помълчим и да си помислим първо за езика с който Маркс говори за това и за последствията от тази чудовищна теория наричана от някои “утопия”, но в действителност кървава драма, коствала живота на милиони хора. Какво казва татко Карл? Всъщност той измисля успешно първият в историята теоретично обособен Език на Омразата към ближния и за пръв път в историята съумява да интерпретира и видоизмени християнската идея за състрадание към бедния и грижа и милост към потиснатия в призив към революционно насилие в името на справедливостта, изригващо от така наречената Жертва и насочена срещу “другия”, превърнат в Нечовек, в Класов Враг. И в резултат, чрез диктатурата на пролетариата, успешно прилагана от неговите достойни ученици, татко Карл е успял да постигне успешното физическо екстерминиране на цяла една класа от неосъдени от никакъв съд или закон човеци, наречени Буржуазия, което преведено впрочем не означава нищо друго освен “граждани”. Някои граждани са преживели това, защото са били пощадени от този исторически експеримент, ала безбройно много други - не. Това е метафизичното изобретение, наречено Марксизъм, т.е. Теория на чистата омраза, която маскирана като “революционна справедливост” погуби толкова много невинни и причини толкова неизчислими страдания на цели континенти, че по право трябва да се назове Марксистки Холокост.

Безверният атеист Карл се вклини в дискусията за морала и за вечната съдба на човека, за Доброто и Злото, маскиран като Защитник на угнетените, за да посее разкол и гибел между хората. Колко струва само “теорията”, че за да настъпи “революционна” ситуация, водеща до диктатура на пролетариата, е нужно да има войни, а ако няма, е добре те да бъдат провокирани, така че колкото повече хора загинат по ужасен начин, толкова по-скоро ще настъпи новият строй и царството на справедливостта. “И слезнете от конете и земята целунете, възцарете вечна обич, вечна правда на света” - Хр. Смирнески, “Червените ескадрони”. И това слизане от конете след убийствата, след посичането на глави, които се търкалят като зелки из запустелите полета... Това, според мен, надминава способността на измислената от един единствен индивид “теория” да влияе и да пакости върху съдбата на цялата планета. По-скоро сякаш отива към деянията, определяни в средновековието като намеса на самия Нечестивец, на Прокълнатия Вечен Враг на човечеството. Тук даже не става дума за уж противопоставянето на пролетариата и идеологическия класов враг. Не, става дума за Врагът на Човека изобщо! И успехът на тази “теория” се корени в това, че тя е маскирана като Справедливост!

Почти като в библейско сказание Карл се появява с развята брада на лъжепророк върху барикадите и съблазнява слабите духом с обещание за Рай на Земята, тук и сега, незабавно, за онези потиснатите, само да се решат да възстанат, да убият собствениците и да си разпределят “справедливо” плячката след Революцията. От лявата му страна се е разкрачил Ленин с подстригано от бръснарите в Цюрих татарско брадле, а отдясно е Роза Люксембург. Отзад крачи Сталин с меките си разбойнически ботуши, засуквайки мустаци, а до него е Копьонкин от романа на Платонов, оседлал коня си наречен, Пролетарска Сила. Мао излиза гол и мокър с червеното книжле в ръка от реката Янг-Цзе, за да покаже на тълпата, че е настъпило времето да се затриват буржуазните професори, които не са научили новия катехизис наизуст. Следват ордите на “жертвите”, по догма хрисими и нещастни, в действителност готови на грабеж и убийство. Не трябва тук, разбира се, да се забравя и теноровият писък на Илич: “Грррраби загрррррабеното!” макар че това е всъщност многогласна ария от една трагична опера с най-масовите сцени на насилие в историята на човечеството, изпята на много езици с най-различни гласове и винаги с един и същ финал. Наричали са тези сцени Гражданска Война, Разкулачване, Народен Съд, Великият Поход, превземането на казармите в Хавана, Народна Република на Кхмер Руж и как ли не, от развалините и пожарите на ограбените къщи вечно се виждат да излизат с арестуваните собственици не само чекисти с кожени полушубки, но и марксисти-поети с револвер в ръка, грабнали под мишница килима на арестувания или навлекли меката шапка и палтото му. Това е картината, това е крайният резултат от прилагането на “единствено правилната” теория за обществото - Диалектическия Материализъм.

Но не с това се свършват заслугите на Маркс. Оказа се, че неговите ученици, за изненада именно тези западни “буржуа”, пощадени от социалния експеримент на реалния Марксизъм и поради това сдобили се с шанса пламенно да защитават от безопасните катедри на западните университети фундаменталното учение на най-абсолютната тирания известна на човечеството, които освен това, винаги са имали неограничена свобода на словото, са решили да обогатят наследството на татко Карл. Вместо да се вкаменят във вечната замръзналост на Колима или да бъдат набучени с тояги в устата си преди да бъдат хвърлени на прасетата, защото са се осмелили да говорят, те творчески разширяват обсега на първоначалното учение и започват да откриват нови “жертви”, там където идеологическата целина е била, така да се каже, неразорана или недостатъчно разработена. Моделът в общи линии е близък до оригинала. След разгрома на нацизма се оказа, че има една много благодатна ниша, създадена от всеобщото и напълно основателно потрисане на целия свят от престъпленията на нацизма и расизма, както и осъждане на престъпниците в Нюренберг. Разбира се, Марксистите навсякъде по света бързо се направиха, че са забравили, че нацистката партия на Хитлер е Работническа Партия, че и той строи Социализъм, както и Сталин, че и той е черпил вдъхновение за своята социална пропаганда и за своите речи на омраза и разделение между хората в името на всеобщото щастие от общия извор и предтеча – Маркс, че и за него хората са инструменти за построяването на Щастието като своеобразен Мавзолей за живите, управлявани от държавната машина подобно на автомати. Няма Националсоциализъм без изобретеното от Маркс, както няма и концлагери без изобретеното от Ленин, както няма и грандиозни проекти за нацистките и комунистически утопии без Езика на Омразата въведен от Карл Маркс. Върху освободената идеологическа територия обаче, най-бързи се оказват пак марксистите, този път предрешени като най-лютите противници на своите довчерашни идеологически братовчеди - нацистите. Разликата е, разбира се, че нацистите воюват срещу чуждите, а марксистите водят класова борба срещу собствените си народи, друга разлика между тях никога не е съществувала, освен в имената. Но останали без конкуренция в опразнените за демагогия територии, марксистите се втурват в любимата си роля: защитници на угнетените, унижените и оскърбените, любители на справедливостта. Важно е тук да се отбележи, че в това начинание първи възсядат конете на идеологията западните ескадрони на левите интелектуалци, едва по-късно следвани от тежката обозна войска на комунистическата пропаганда от източната страна на желязната завеса. “А вие защо биете негрите?” е най-опростената форма, която използва лишената от буржуазен финес комунистическа пропаганда.

Разбира се, на Запад гъмжи и от тайни съветски агенти на влияние, както и онова, което се нарича “полезни глупаци”, но най-вече в действие влиза отново онзи фалшифициран зов за “справедливостта”, за “правата” на “жертвите” на расизма и дискриминацията, т.е. влиза в работа старият трик на татко Карл за Виктимологията. Оказва се, че виктимологията може да работи не само на класова, но и на расова основа и тя работи прекрасно като повод за разединение между хората, но с обратен на онзи при нацистите знак. Когато се обяви новият сезон след войната на новата реколта от “жертви”на империализма, колониализма, расизма и пр., старите марксистки клишета и пропагандни методи заработиха мигновено със същия успех в пропагандната битка за общественото мнение, както преди това беше при комунизма и марксизма, и отново защото бяха маскирани като “добро”. Скоро расизма и колониализма бяха прогонени отвсякъде, откъдето идейните последователи на татко Карл решиха, че трябва да бъдат прогонени и нерядко заместени от марксически или просъветски режими, провъзгласяващи ерата на свободата и всеобщото щастие на социализма. Резултатите ги знае всеки, който се интересува - Иди Амин, Момбаса, Муамар, Судан, Сомалия, Ангола, Зимбамбуе и пр. Може би малцина знаят от световните осведомителни агенции, където мнозинството журналисти са индоктринирани още от студентската скамейка с леви убеждения, но днес в бившата процъфтяваща държава Родезия е ОК да убиеш бял фермер и да изнасилиш жена му. Расовата, а и класовата справедливост трябва да се възстановят, средствата за производство и т.н. Знаем вече тази песен. “Грррррраби нагрррррабеното!” Може и да отнесеш бомбето на фермера, за да се позабавляваш. Марксическата “журналистика” в световен план, естествено, мълчи по въпроса. Мълчеше и по време на Голодомора и по време на Гулаг и по време на унищожаването на Източна Европа и унищожаването на Куба в протежение на половин век, с отделни изключения. Обичат Че Гевара. Обичат “Че”! Мълчат “прогресивните сили” и досега по адрес на бившите единомишленици марксисти от тайните служби на болшевишкото Гестапо, яхнали т. нар. Преход и станали капиталисти…

Но и това се оказва недостатъчно. Дойде ред и на следващите “жертви на дискриминация”, членове на малцинствени групи, отново подтискани от “лошите”, от болшинството, пак по старото правило на откриване на мними жертви, на определена група от обществото, която да бъде противопоставена на останалите и да се стреми към привилегирован и изключителен статут в името на марксическата “справедливост”. Това този път станаха “гей” групите, които, в интерес на истината, рядко се нуждаят от специална защита, тъй като никой не ги подтиска, а и по правило са по-добре образовани, по-вербални и с много по-висок стандарт на живота от средния хетеросексуалец, с едно-две деца и с несигурна или ниско платена работа. Всъщност “gay” на английски означава весел и обичащ забавленията човек. Но в духа на вече добре отработената теория за “жертвите” се започна изключително гръмогласна и в много отношения нахална, медийна, законодателна и културална битка срещу “хомофобията” с импликациите, че става дума за фашизъм, нацизъм и едва ли не за ненавист към човека, ако си позволиш да не харесваш примерно в училищната програма на твоите деца да се преподава “the gay life style”, илюстрирано с двама татковци осиновили някакво дете от Бангладеш, като нормално или даже прогресивно. По методи и в основните си принципи тази нова “борба за справедливост” не се отличава от предишните и се води от вече познатите медийни актьори на марксическата пропаганда, от активистите, представляващи “прогресивното“ човечество, подпомагани от леви адвокатски групи и от Холивуд, за защита на “правата”, които никога не са били отнемани. Между впрочем, тази борба се води с по-малко кръвопролитни средства, предимно с неописуемо отблъскащи “гей паради” и карнавали, демонстриращи “гордостта” да си хомосексуален. Каквото и да означават тези прояви, те са по-скоро целящи да скандализират и в резултат имат обратния ефект на възнамерявания, а именно да осигурят още по-специален статус на целуващите се по улиците силно гримирани блондинки от мъжки пол, с впити в мускулестите им глутеуси еластични прашки. Най-тежкото кръвопролитие, до което се достигна, беше изсипването на кофа с животинска кръв на стъпалата на католическия храм Сейнт Патрик в Манхатан по време на един от гей парадите. Другото са главно схватки в съдебната зала в посоката извоюване на специални привилегии за “жертвите на хомофобната дискриминация” и в законодателни битки за изсипване на колкото се може повече публични средства за незабавното откриване на лечение за СПИН. Това също е “революция” на “сексуално пролетаризираните маси”, принудени да се борят за правата си на улицата, въоръжени със силикон, латекс и вибратори вместо с парабелума на Чапаев.

Понеже абсурдите, заченати в главата на Маркс и развивани от неговите ученици, нямат край, а походът на омразата и разделението, маскирани като “справедливост”, не среща истинска съпротива, в последните десетилетия е в ход и най-грандиозният опит да бъдат хората разделени и противопоставени в две враждебни и окончателно непримирими групи. И това е досега недостатъчно разработеното естествено различие между половете и тяхната различна роля в обществото и в природата.Тук именно се е прицелил “Феминисткият проект” и аз много ще се изненадам, ако някой успее да докаже, че това течение не е заченато, ако мога така да се изразя, от марксисти в женски дрехи или че Бела Абцуг или Бети Фридън са противници на Клара Цеткин и Роза Люксембург по идеологическите въпроси на революцията и марксизма. Всъщност едва ли има феминистка, която да отрече иманентния си марксизъм, както и убеждението си, че мъжете са свине и опресори, т.е. в някакъв смисъл класови врагове. Опасявам се, че част от тях, ако беше възможно размножението чрез партеногенезис, биха призовали към полова война за изтреблението на подтисниците-мъже, чиято единствена цел, е да държат нещастните жени в подчинение чрез постоянна бременност и чиято агресивност към тях се дължи на наличието на тестикули и необуздана секреция на тестостерон. Предполагам, че първата им стъпка, ако победят в тази война, би била всеобща национализация на тестикулите като средство за производство и контрол върху секрецията на опасният хормон, водещ до класово подтисничество над жените. Единственото пропукване на иначе стройният феминистки модел е, че е почти невъзможно жените да бъдат обявени за подтиснато малцинство, защото са повече от мъжете и живеят по-дълго от тях, а освен това, дори да получават по статистика по-малко доходи, неясно как, притежават значително по-голям процент от собствеността и парите в развитите държави, където се предполага феминизма да възтържествува. Ще възтържествува, разбира се, не толкова феминизма, колкото старият татко Карл, който още веднъж ще е успял да се преоблече като “защитник” на подтиснатите и ще глади радостно брада в миманса, докато двата пола се сражават.

Ета така се разрасна този виктомологичен бизнес в последните десетилетия, обхващайки все по-нови сфери, така успехът на Карл Маркс и неговата борба – MARX KAMPF – ескалира по света и придобива все по-нови и по-зловещи очертания.

Призракът, който започна да броди из Европа в средата на 19 век, отдавна е изпуснат от бутилката и е станал тоталитарна и планетарна реалност, Deus ex machina, посредствен псевдобог, настанил се върху сцената на света, за да ни разкаже фабулата на НЕСВОБОДАТА и да направи така, че да сме неживи, макар да изглеждаме привидно другояче.

Не е истина, че с падането на Сталинизма, на Маоизма и на СССР, Марксизма си е отишъл. Тоталните идеи са тук, по-влиятелни отвсякога, заемащи все повече пространство и пускащи корени в душите на все повече човеци, макар и под нови форми. Този метафизичен враг на човешката природа, скрит под формата на добродетелно учение за справедливостта и за устройството на обществото, не си е отишъл. Може да разпознаете присъствието му по особено мъчителната и универсална безрадостност в живота на модерните общества, попарени от “правдата” на марксизма в различните му превъплощения, и по ведростта, царяща в домарксистките кътчета на планетата, живеещи, макар и бедно, по старите традиции. Целта на призрака винаги е била да ни направи сомнамбули, сънуващи собствения си живот с отворени очи през лъжливия мит за всеобщия Рай, постижим чрез постоянното воюване на едни групи хора срещу други. И този мит на “перманентната революция” е сърцевината на марксистката утопия, преживявана като вечен повтарящ се кошмар или преизподня, защото е обратното на любовта.

За да бъде тържеството на този кошмар пълно, марксистките автори на разделението, недоверието и враждата между хората по групов, класов, полов и всякакъв друг признак, въведоха в последните години левичарския Новоезик или Политическата Коректност. Според Оруелския му речник, дотук написаното е Hate Speech – език на омразата.

Вие сте съдиите.

*Д-р Любомир Канов е писател, психиатър, политзатворник и емигрант от далечната 1984-та год. В момента работи като лекар в Ню Йорк.

Източник: www.svobodata.com

Китайци (може и да са) открили Ноевия ковчег в планината Арарат

2010-04-29T22:08:00.001+03:00

Само да отбележа, че откритието все още не е потвърдено от независими източници и може да не е това, което изследователите се надяват, че е.

Това е един материал на сп. Time, ако ви интересува.

via img.timeinc.net

в. Труд | 2010-04-29 | 00:01:01

АНКАРА - Изследователи евангелисти от Турция и Китай съобщиха, че са открили останките на Ноевия ковчег в планината Арарат, предаде Би Би Си.

Части от дървен скелет били намерени под снега на 3500 м над морското равнище през октомври м. г. На такава височина не растат дървета, нито има следи от човешко присъствие. Въпреки това изследователите открили в леда дървени парчета с дължина до 20 м и останки от древна конструкция с обиколка 100 м, в която можело да се влезе.

“Не е 100% сигурно, че сме открили ковчега, но мислим, че е 99,9%", уверява Ян Вън Чен от базирания в Хонконг “Международен институт на Ноевия ковчег". Взетите проби от изотоп 14 (радиоизотоп на въглерода, б. р.)доказвали, че дървеният скелет е на възраст 4800 г. Не за първи път някой търси Ноевия ковчег, но досега не е имало случай да се представят материални доказателства", пише в. “А Бе Се".

Историята за Ноевия ковчег е разказана в Битие 6:9 от Стария завет. Бог наказал развратените човеци, като потопил земята във вода. Преди това предупредил праведния Ной да построи кораб (ковчег) и да прибере вътре жена си, тримата си синове и по едно мъжко и женско животно от всеки вид. Те прекарали скрити в ковчега 1 година, докато траело наводнението, и така били спасени биологическите видове. Според Библията ковчегът заседнал в планината Арарат, на границата между Турция, Армения и Иран.

Posted via web from ОТ ПОКРИВА

Училищата са държавни, но учениците не са!

2010-04-28T12:33:00.008+03:00

О Б Р Ъ Щ Е Н И Е *

от Райчо Владимиров Дончев, живущ в гр. София, жк. Люлин

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА,

С това обръщение искам да ви информирам и да насоча вниманието Ви към един много важен момент от развитието на демокрацията в Република България.  
Като се каже думата „демокрация”, едва ли не се разбира, че трябва да се съгласяваме, да приемаме и да сме толерантни към всички, които са решили да живеят според собствените си разбирания за добро и зло, за грях и престъпление, за налагане на някаква „нова ценностна система”, според която съществуващата ценностна система, която се е изграждала в България от векове, дори хилядолетия, е вече толкова остаряла, че е необходима нова, чрез която да се предефинират брак, семейство, грях, добро и зло, правилно и неправилно, морално и неморално.... 
Казваме, че комунизма си отиде, но всъщност най-уродливото му дете „атеизма” остана и се развива много добре и в тази атеистична среда, културата и ценностната ни система се разглеждат само като поле, в което се кръстосват различни временни интереси, налагани от различни лобита в парламента и извън него. 
Културата и ценностната ни система са атакувани по много направления и от много организации, но най-агресивните в това отношение са гей организациите, които от години предлагат и афишират техните виждания и разбирания за брак, семейство, добро и зло..., които нямат нищо общо с нашата култура и ценностна система, която е изградена на основата на християнските добродетели и ценности.

Най-потърпевши от липсата на истинска ценностна система в България са децата.

Техните още съвсем чисти души са като бял лист хартия и какво ще бъде написано на този бял лист зависи от всички нас, на кого ще разрешим да пише върху него. Ако оставим гей организациите да имат свободен достъп до нашите училища и дори до детските градини, то те ще изпишат на този бял лист своята ценностна система. Ако искаме това, то вече се случва. Достатъчно е човек да влезе в някой от сайтовете им в интернет и да види с колко проекта са участвали през изминалите няколко години точно в нашите училища.
Тоест ние, данъкоплатците на България и Европа плащаме за тези проекти, за да могат гей организациите да ходят по нашите училища и да предлагат безпрепятствено своята ценностна система точно на нашите деца. Казвам безпрепятствено, защото те ходят по училищата с разрешение и одобрение от министерството на образованието в България.
Това е и основната част от обръщението ми към овластените от нас /избирателите/ институции в Република България – да спрем достъпа на гей организациите до учениците от нашите държавни училища, ако не искаме само след едно поколение да имаме друга ценностна система.

Училищата са държавни, но учениците не са!

Ако Божиите заповеди: Не кради, не лъжи, не убивай, не прелюбодействай, не блудствай...., не са като стандарт в живота ни, то кой може да ни спре да вършим всички тези беззакония, безобразия и мерзости. 
Нека заедно парламент, правителство, църква, неправителствени организации, граждани, приемем и работим за утвърждаване ценностната система в България, на базата на християнските ценности, а от там нататък върху нея могат да се градят и икономика, морал, култура, духовни ценности, възпитание, мироглед, добродетели...  

Ако демокрацията беше само „Права и свободи”, без да е ограничена от елемента ”ценности”, то тя се превръща наистина в свободия.

Всеки се бори за правата си, за свободите си според своите си разбирания, виждания и интереси. 
Тук е мястото на законодателството ни да каже: Това е добро, правилно и може да се върши и съответно – това е лошо, неправилно и не може да се върши, т.е. законът трябва да отразява правилните неща, а неправилните да са извън закона. Българският народ е в действителност много толернантен и никой не посяга и няма да посегне на личната свобода на гейове и лесбийки. Нека в домовете си правят каквото искат и да живеят както искат, но да налагат своите разбирания и своята ценностна система в нацията ни и особено при децата, това не трябва да се случва. 

Каква ще бъде България утре, зависи какво възпитание и каква ценностна система ще изградим и предадем на подрастващото поколение днес. 
Това обръщение го написах аз, един обикновен български гражданин, на когото не му е безразлично каква ще бъде България след 50 или 100 години. 


24. 04. 2010 г.                                                           С уважение: Р. Дончев

*Обръщението е изпратено до:

До Председателя на Народното събрание на Република България
До Министър председателя на Република България
До Президента на Република България
До Председателите на парламентарно представените политически партии
До Министъра на културата на Република България
До Министъра на образованието, младежта и науката на Република България
До Министъра на вътрешните работи на Република България
До Кмета на град София
До медиите

ЧЕРНОБИЛ - 26 аплил 1986г.

2010-04-27T17:03:00.008+03:00

На 26 април 1986г. става най-тежкият инцидент в историята - Чернобилската авария.
Радиоактивност 100 пъти над тази от бомбандировките над Хирошима и Нагасаки обгръща света.
Над 600 млн. души в Европа и 4 млрд. по света са засегнати от аварията.
Загиналите са над 100 хил.
Инвалидидите над 1 млн.

Юридическите "светила"

2010-04-23T11:58:00.003+03:00

Нямам вяра на учени-юристи, които до 89г. са съветвали и законодавали за планова икономика и тоталитарен режим, а сега са основоположници на Търговското и Гражданско право.
"Извинявайте", че осквернявам "светилата" като В.Таджер - съветник в Министерски съвет между 1966г. и 1989г. и другите, които споменавам по-долу.

Нима не такива като него са съставяли юридическата уредба на губещите държавни предприятия и монополните сделки, на изпращането хиляди българи в Белене, на осъдените дисиденти, уредбата на дейността на ДС...?
Кой писа Живковата конституция от 1971г. в която още чл.1 и чл.2 си противоречат и са една юридическа пародия:

Чл.1 (2) Ръководната сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия.
чл.2 (1) В Народна рeпубликa Бългapия цялaтa влacт пpoизтичa oт нapoдa и пpинaдлeжи нa нapoдa.
(2) Нapoдът ocъщecтвявa влacттa чpeз cвoбoднo избpaни пpeдcтaвитeлни opгaни - Нapoднo cъбpaниe и Нapoдни cъвeти - или нeпocpeдcтвeнo.

проф. Живко Сталев - председател на ЦИК през юни 1990г. Димитър Попов - главен секретар на ЦИК, Мартин Гунев, Соломон Розанис и Иван ЕФремов - членове на ЦИК, когато изборите по всеобща тайна са фалшифицирани и БКП отново печели. Ако не вярвате, просто питайте родителите си и вижте как с едва забележим срам ще ви отговорят, че през този месец е извършена историческата измама и народа се прибира излъган, засрамен, разплакан.
Какво се случва с петимата посочени членове на ЦИК веднага след изборите? Синът на първия е изпратен в Германия като посланник, Вторият - МИНИСТЪР ПРЕДСЕДАТЕЛ НА РБ, Третият - ГЛАВЕН ПРОКУРОР НА РБ, Четвъртият и петият - повишени в Председатели на I и II Гражданско отделение на Върховния съд. /не става въпрос за злобарска критика, понеже някой е заел висок пост. Сама по себе си позицията е нещо добро или в най-добрия случай е безсмислена - "директор на водопад"/

Или ще ми кажете, че тези юристи са били просто насила там и им е било изключително неприятно да творят десетилетия на високи държавни постове.

Няма начин!

Не ме занимават техните личности, не ги мразя, не изпитвам нищо към самите тях. Но науката и преподавателската дейност формират атмосферата в тази страна, където робството е нормално състояние на ума, не поради мистични причини, а защото все още живеем в сенките на един демоничен строй.

А в България трябва да пробие ново поколение юристи и икономисти, което не е обременено от старите постановки, от страховете, комплексите, малоценността и хилядите други.

Автор: Любомир Авджийски
http://miastozaistina.blogspot.com/

Чудото на възкресението

2010-04-02T15:28:00.007+03:00

- Христос возкресе! - поздрави ме съседката в асансьора.
- О, да! Той наистина възкръсна! - ентусиазирано отвърнах аз.

Тя ме погледна малко ядосано, а после се усмихна снизходително.
"Ах, тези млади (в нейните очи аз съм още много млада) .... нищо не разбират!"

- Правилният отговор е "ВОИСТИНА ВОЗКРЕСЕ" - търпеливо ме коригира тя - Не са ли те учили как се отговаря?!

Хм, че кой да ме научи?.... Моите родители не вярваха, че има такова нещо като Бог.
В училище, в час по атеизъм, разбрах, че "Религията е опиум за народите!"
Е, това беше преди повече от 20 години....

Но моята съдедка е веща в тези неща. Тя е силно религиозна.
Знае всички православни празници - какво се прави, какво се яде и какво не се яде, какво се казва... С две думи, ако искате да сте компетентни по въпросите на религията и ритуалите - тя е човекът, от когото да се научите!

- В петък не се боядисват яйца! Да знаеш, не е на добре. А също и да не работиш. Моята съседка продъжи да ме поучава...
Асансьорът спря. Беше стигнал на първия етаж.

-А ти вярваш ли, че Христос наистина е възкръснал? - попитах я аз.
- Е, че кой се е върнал от онзи свят, че да каже...?
Тя ми махна с ръка за довиждане и продължи в друга посока.

Кой се е върнал от онзи свят? Ами не знам.
Аз не съм срещала такива хора, само съм чувала за тях.

Но съм срещала други. На прага на смъртта и ... "възкръснали" за нов живот!

Например Пепи.

Роден в интелигентно и образовано семейство. Израснал обаче по улиците и там станал наркоман.

"Дневната доза беше огромна, а вечер не лягах преди си бия поне четири инжекции с хероин, да изпуша една трева и да изпия 10 лексотана. Психичното ми състояние се влошаваше. Изпадах в страхови неврози и не излизах с дни от дома си. Сутрин ме беше страх да се събудя и не исках да го правя. Не се къпех седмици наред. В последните дни нямах място по ръцете, където да си бия инжекции.
Приличах на ходещ мъртвец."

Или пък Иво - металист, с дълга коса и окъсани дънки...

"Преживях дълбоко любовно разочарование. Момичето, което обичах, ме изостави и тръгна с един от най-добрите ми приятели. Болката от това предателство се впи дълбоко в сърцето ми, ставайки моя постоянна спътница. Наливах се с алкохол, опитвайки се да я успокоя, но тя беше по-силна от алкохола. Желанието да умра и да изчезна завинаги от този свят ме превземаше все повече и повече. Сякаш Бог не съществуваше, или ако Го имаше, просто беше безразличен към моето страдание. Сякаш злото изцяло бе превзело живота ми, без да ми остави нищо, на което да се надявам. Собственият ми живот вече не значеше нищо за мен, затова реших да прибавя към алкохола още по-силно „лекарство” за болката си – ДРОГА.
Така започна моят 8-годишен танц със смъртта."

И там, на дъното на своя живот, Пепи и Иво получават втори шанс.
Някой им казва за безусловната любов на Възкръсналия Исус, който има власт да прощава греховете, да освобождава от зависимости, да изцелява и вдъхва нов живот!

Днес Пепи, Иво и хиляди други са живото доказателство за чудото на възкресението:

Един възкръснал Бог, който възкресява всеки, повярвал в Него за нов шанс и за вечен живот!

"Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот".
Понеже Бог не е пратил Сина Си на света, за да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него.

Евангелие от Йоан 3:16,17

Иво със съпругата си Цвети и сина им Денис
(снимка - личен архив)

Православна България - иконата на една прокълната безбожница

2010-03-28T20:52:00.010+03:00

(антипопулистко и съвсем непразнично Великденско послание)

УВОД

Стоим си ние, българите, на кръстопътя на историята, заседнали в тресавището на поредната криза, и се чудим кой път да хванем всред тая пуста безпътица. Опитваме се да си спомним откъде идваме, за да видим накъде можем да се насочим, ала усещането ни е трагично – все едно сме оная победена и ослепена от врага армия, която разчита единствено на оставените по милост еднооки водачи. Отдавна разбрахме, че те не могат да ни заведат в бъдещето ни, затова понякога в мрака ни се привижда светлина. Припомняме си вековете на бойна слава, върховете на царствената ни мощ, религиозните ни и културни завоевания. Някои дотолкова се самонадъхват, че виждат в историята ни кълновете на богоизбраничеството и на месианската съдба. Други – по-скромни, влагат усилията си в борбата срещу всеобщата амнезия, ровейки надълбоко в миналото и търсейки да напипат в него някаква християнска жила ; ценностите, които биха осмислили живота ни и които биха ни мотивирали да продължим напред.

“Православна нация сме” – казват убедено те. От хан Кубрат, който май бил приел християнството, през първоучителите свети свети Кирил и Методий, Покръстителят и канонизиран светец княз Борис I, патриарх Евтимий, Паисий Хилендарски и пробуждането на народната свяст чрез Черквата през многовековния османски гнет, та до ден днешен, когато дори и в Конституцията ни е записано, че източното православие е традиционното (разбирай, притежаващо монопола) вероизповедание у нас. (Статистиката сочи, че от края на 19-ти до началото на 21-ви век делът на лицата, принадлежащи към него, варира в границите между 80,7% и 85,7%.)

Наистина, не е ли вярно, че животът ни започва с пищни гуляйджийски кръщанета, независимо че въобще не ни питат дали ги искаме или не, понеже на тая възраст още се изпускаме в гащите си? После лъкатуши и преминава между кръстовете на катедрали, черкви и параклиси, за да завърши с дървените, каменните и мраморните кръстове на гробищата и траурните амбалажни кръстове от некролозите, опаковащи това, което е останало от нас, за небитието. В добавка, от булеварди, улици, училища и университети ни приветстват имената на прославени светци, а дори и в най-затънтените местенца – далеч от панаирите на светската суета, блажено отдъхват всред покои от безвремие стотици манастири. А колко от нас знаят, че над земята ни се е извисил в исполински ръст бележит истукан? – монументът “Света Богородица” в Хасково, най-високата нейна статуя в света.

Може да не сме по-големи католици от папата, ала сякаш изглежда, че не сме по-малко ортодоксални от един средностатистически византийски василевс.

Предлагам, обаче, да проверим това предположение в светлината на Библията.

Книгата “Второзаконие”, 28-ма глава – нека да видим сега накратко дали сме нация под управлението на Бога.

Моята теза е, че сме тъкмо обратното – нация в бунт срещу Него, вследствие на което, жънеща проклятие след проклятие.

Направих си труда да изровя малко статистика, за да подкрепя позицията си.

ИЗЛОЖЕНИЕ

“Но ако НЕ слушаш гласа на Господа твоя Бог и НЕ внимаваш да вършиш всичките Му заповеди... то всички тия проклетии ще дойдат на тебе и ще почиват на тебе”:

“Проклет ще бъдеш в града и проклет ще бъдеш на полето”. Реалността у нас каква е? Пренаселени, грозни, мръсни градове, с разпадащи се соц-панелки, с тротоари-паркинги, с огромни дупки в асфалта като лунни кратери, с бродещи банди от помияри като в старозаветни диорами, с вилнеещи мутри, приватизирали градския пейзаж, с просещи и ровещи по кофите деца и пенсионери, с бордеи, където плътският разврат пълни черните каси на политическите куртизанки, жигола и сводници, с гета от отхвърлени, “прокажени” тъмнокожи, с повсеместна престъпност... с нестихващо насилие... с братоубийствено затриване на семейство и род. А селата – пълни със стари, изоставени, мизерстващи хора, малтретирани, тормозени и обирани, със съборетини, които все повече обезлюдяват, със запустели земи, или с урожай, изкупуван от рекетьорите на крайно унизителна безценица.

“Господ ще изпраща върху тебе проклетия, смущение и разорение във всичките ти предприятия...” В по-новата ни история, освен двете национални катастрофи, за бедствие от такъв размер може да се оцени и първият фалит на комунизма, когато Тодор Живков еднолично и тайно взима решението да продаде на Съветския съюз нашия златен резерв от 24 тона злато, формиран преди деветосептемврийския преврат. Впоследствие червената върхушка, както знаем, инсценира десетоноемврийските събития и зад маската на демократизация на страната, започна своята операция по превръщането на политическата си власт в олигархично-икономическа. Според бившия премиер Димитър Попов, най-малко два милиарда долара от валутния ни резерв са минали през куфарчетата на облагодетелстваните от режима. Така, от обикновени Татови червенотиквеничета, те се превърнаха в еднолични собственици на огромни парцели от държавата, парцелирайки по такъв начин и държавността. В този контекст премина и т. нар. “разбойническа приватизация”, макар тя да бе проведена от синята опозиция. Освен цялостно банкрутиралата социалистическа икономика с нейните остарели технологии и ниска производителност на труда, дори печеливши предприятия бяха принуждавани да фалират, за да бъдат продадени на безценица. В резултат, един нищожен процент от населението на страната докара до просешка тояга своя народ, който в продължение на години с робски труд създаваше това богатство, и буквално го превърна в свой заложник и в своя собственост. В момента България е най-бедната страна в ЕС, като покупателната способност на българите е приблизително пет пъти по-ниска от средната за европейските страни. Това не пречи, обаче, хлябът, млякото и ябълките, примерно, да са по-скъпи, отколкото са в Москва – един от най-скъпите градове в света, а токът и дизеловото гориво у нас да бият по цени държави от клуба на най-богатите като Финландия и Люксембург. “Ще бъдеш само притесняван и обиран всеки ден, и не ще има кой да те избави.”

“Господ ще те поразява с умопобъркване, със слепота и с омайване на сърцето...” Статистиката сочи, че близо 1/3 от населението на България страда от леки психични разстройства, а случаите със сериозни отклонения в психиката през последните години се увеличават “в пъти”. Не е необходимо да се ходи на “Четвърти километър” или в Курило, за да се проверяват цифрите. Нужно е само да пресечеш столицата с кола или автобус, за да видиш, че огромни пътникопотоци се вливат всеки ден в артериите на града, като преди това сякаш извират от хиляди по хиляди “бели стаи”. Данните отпреди няколко години сочат, за съжаление, че ежедневно трима души у нас отнемат живота си, а други осем правят опит за това. Също така, страната ни е на едно от челните места в Европа по употреба на алкохол (а самият ЕС е шампион по спиртосване на своите поданици в света). Александър Канчелов – директор на Клиниката за лечение на зависимости: “България води класацията за най-толерантна към консумацията на алкохол страна. Тук “да се отрежеш” се смята за героично”. А какво да кажем за омайването, струящо през очите и писанията на врачки, магове, екстрасенси? Изглежда се множат като скакалците от древните египетски проклятия и от всеки екран, светофар или малко площадче са готови да скочат върху тебе и да те разорят. Както го и правят с толкова много хора, които от страх и суеверие, а не преливащи от християнска вяра, се тълпят при тях, за да се справят с провалите си, с болестите си, с разбитите си кариери и сърца. Обаче пак “животът ти ще бъде в неизвестност пред тебе. И ти ще се боиш денем и нощем, и не ще бъдеш уверен за живота си.” “Поради страха, с който в сърцето си ще се страхуваш, и поради зрелищата, които с очите си ще виждаш.”

“Проклет ще бъде плодът на утробата ти...” Да, България отново е на едни от челните позиции в Европа по броя на убитите още в своя зародиш деца. Също така – и по броя на извънбрачните раждания. Статистиката, която имам от недалечната 2006-та година сочи, че незаконно-родените у нас бебета са били дори повече от онези, родени в нормални семейства. 20% пък от децата са с изразени емоционални проблеми, а 12% – с психически разстройства. Тежко е да си го признаем, но има и още един безспорен факт: по броя на изоставените и настанените в институция деца, ние сме посраменият първенец на Европа. А условията за отглеждане там – повечето от нас го разбраха, са съвсем малко по-добри от газовите камери на Холокоста. Освен това, за много хора не е тайна, че осиновяването на сираци (повечето от тях, превърнали се в такива с решението на собствените им родители) от чужденци в нашата “мила рОдина” се е превърнало в доходоносен бизнес за доста тлъсти чиновници. А ако си се пръкнал българин, на който му се е дощяло такъв лукс, значи си “заслужил” да те включат и тебе в родните корупционни схеми. Така е, понеже за да просъществуват, институциите си пазят наличностите от зависими от тях несретни съдби, или ги продават прескъпо под тезгясите на черния детски пазар.

“Синовете и дъщерите ти ще бъдат предадени на друг народ, и очите ти ще гледат и ще чезнат за тях всеки ден...” Макар да не можах да намеря официална статистика, според Райна Манджукова – председател на Агенцията за българите в чужбина, нашите емигранти по света са някъде между три и четири милиона (горе-долу половината от народа, обитаващ земите тук). Хора, които в повечето случаи предпочитат възможността за реализация другаде, само не и в своето неприпознаващо ги отечество. Сякаш все още нашето “перпетум-мобиле” продължава да бъде завистта към постиженията на родната ни плът и кръв. Наказание, което толкова мазохистично и без грам прозорливост – като някакви Сизифовци на модерния свят, ние носим ли носим до полуда. Изрових от нета някои истории, които ме накараха да се почувствам горд, че съм българин; и едновременно с това, обаче, преизпълнен с тъга. Петър Петров създава прототипа на първия електронен часовник, който се произвежда в САЩ. Проф. Съселов – откривателят на най отдалечената планета, известна досега на астрономите, работи в Харвард. Инж. Асен Йорданов – главният конструктор на първия в света транспортен пътнически самолет и един от създателите на “въздушната възглавница” и “телефонния секретар”, е почетен гражданин на Ню Йорк. Иван Начев – изобретил реактивните двигатели на лунния модул “Орел”, които правят възможно кацането на Луната на астронавтите Армстронг и Олдрин, отдава силите си на американските изследвания в тая област. Румен Антонов създава уникалната автоматична скоростна безстепенна кутия, използвана от много автомобилни гиганти по света, бяга от родината си, която не му дава поле за изява, и се установява първо във Франция, а после – във Великобритания. Американският художник Кристо Явашев – създателят на “опаковането” като художествен похват, също е роден и израсъл в България. За Христо Стоичков и Димитър Бербатов има ли нужда да припомням? А изобретяването на фотокопирната техника става възможно благодарение на откритието на акад. Георги Наджаков за “фотоелектретното състояние на веществата”, обаче може ли някой да твърди, че “Ксерокс” е българска компания? Или че Джон Атанасов е българин, при все, че баща му със сигурност е бил такъв?

“И ще станеш за очудване, за поговорка и за поругание на всичките племена, между които Господ ще те отведе.” Да, през 19-ти век почти целият цивилизован свят чува за нас и в сърцето му се надига гняв и възмущение. Обаче те са насочени срещу османсия поробител и срещу неговите зверства по нашите земи. А към подтиснатия ни народ свободните и прогресивни хора изпитват единствено съчувствие. През следващия, 20-ти век, за съжаление, нещата коренно ще се променят. Особено, когато страната ни става сателит на Съветския съюз и за малко не е пришита към него като последната 16-та републиканска кръпка на продрания му болшевишки шинел. Тогава на държавно ниво страната ни започва нелегална търговия с оръжие и наркотици (чрез своята фирма “Кинтекс”). Поддържа режими на кръвожадни контри и всякакви други разбойници. Унищожава своя интелектуален опозиционен елит в Белене, а промъкналите се през “Желязната завеса” застига със своя прословут “Български чадър”. Дори да не бе доказана “Българската следа” в опита за покушение срещу папа Йоан Павел-II, такава умело ни бе приписана и сигурно и до днес светът ни възприема като светотатственици. Ние сами се погрижихме, разбира се, да затвърдим този “ореол”, като спомогнахме да изпразним гроба с тленните останки на Чарли Чаплин. По-късно се обзаведохме и с демократично устройство, “сделано в СССР”, като го обогатихме с още “хубави работи, ама български”, родно производство. В резултат на което престъпността съвсем се срастна с държавата, а бивши мутри съблякоха анцузите и навлякоха премиерските костюми, за да я управляват с бухалки във формата на актове, постановления и закони (то не бяха Трактори да ни газят, вързани за рокерски мотори, и Пожарникари с каратистки похвати да ни “спасяват” след тях от горящата и срутила се върху главите ни къща!). Затова Европа и светът ни запомниха с мафията и с гигантския размер на корупцията, сякаш у нас генно я бяхме модефицирали по някакъв начин. А нерядко обикновените чужденци, които са идвали на гости тук, продължават да разказват колко мръсно било... или как били ограбени... измамени... изнасилени... пребити... Пък ние има да се чудим къде да приютим шесте хиляди наши джебчии, автокрадци, сводници, наркотрафиканти и убийци, които в момента населяват европейските затвори. И да се сърдим, че, примерно, на изложба в сградата на Съвета на ЕС земята ни беше представена като ориенталски клозет. Или пък да се червим от срам, че в долината на мрачните сенки в Могилино светът видя подобия на човешки същества, които – свели надолу главички и гаснещи, се стопяват и чезнат като “палнати” за успокоение на народната съвест вощеници.

Нека да се запитаме сега: дали по прищявките на случайността толкова често ни спохождат гореизброените национални трагедии и провали? От малки още пресмятаме, че от над 13 века история повечето сме ги прекарали “на тъмно”. Две вековни чужди владичества бяха последвани от надеждата за тотален ренесанс. Уви, Санстефанският мирен договор, който определи новоосвободена България в нейните етнически граници, беше последван от гилотината на Берлинския конгрес. Народът ни бе раздробен не на две... не на три... а на цели седем части! Каква огромна бомба със закъснител е било това на Балканите, довела по-късно до избухването на няколко кръвопролитни войни! И след чудото на Съединението и първите победи на българският дух – двете унищожителни национални катастрофи. Откъснати насила земи и хора от майката родина и отново чужд ярем на врата. “Понеже не си служил на Господа твоя Бог... ще слугуваш на неприятелите си, които Господ ще прати против тебе, в глад, в жажда, в голота и в лишение от всичко.” След ужасите на Ньойския договор следва за кратко време възход; после обвързването с хитлеристка Германия ни повлича за кой ли път надолу. А там ни чака съветското “освобождение”, за да ни надене примката на комунизма. На 10-ти ноември си помислихме, че бесилката му вече е съборена. Защото още не знаехме, че по-страшен от комунизма е единствено посткомунизмът, както се изрази един мъдър интелектуалец. И ние влязохме в период на поголовна сеч и масово изтребление на народа чрез този вече двайсетгодишен олигархично-ченгеджийнически геноцид.

Докога ли това зло ще продължава?

Циклични катастрофи, свидетелстващи за нашата безпомощност в бунта ни срещу Бога.

Самоналожени проклятия, които бавно и методично ни изтриват от картата на тоя свят.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Може би нашето възстановяване няма да дойде от Брюксел, както преди това не дойде и от Москва. Няма да дойде само със смяната на поредното правителство, Народното събрание или президента. Дали пък подмяната на червения патриарх няма да промени нещо? Или на владиците, чиито кръст все още е кръстоската на чука със сърпа? Може би – аз лично се надявам това да стане. Надявам се, че следващия път, когато се наложи да гласуваме за политическо събитие №1 на 20-ти век, то няма да е 9-ти септември. Най-малкото защото не ми се ще третата поред национална катастрофа отново да се превръща в наклонената ос, около която да продължава да се върти нашата “земя като една човешка длан”. Също така се надявам да започнем да си признаваме, че не турското робство, Великите сили, “продажникът Горбачов”, “алчният чичо Сам”, “ченгетата от Службите”, “гадните комунисти”, световната икономическа криза, нито даже “правителството на оня мавър Костов” са ни докарали дотук – до дъното на тая пропаст, а нашите собствени решения през годините и хилядолетния ни, продължаващ и днес с нова сила бунт срещу Бога.

“Абе ние от векове сме православни християни, идиот и еретик такъв!” – буквално чувствам как от много места ще искат да ме пернат през устата.

Благодарен съм на своя народ, че въпреки робските страдания, през които е преминал, е съхранил в значителна степен борческия си дух и немалко синапови зрънца от вярата си! Те са ни необходими сега повече от всякога, защото е дошло времето да отхвърлим ярема на най-коварното от всички преживени от нас робства – това на греха. Блудкавата ни религия не само, че не можа да се справи с него, но аз твърдя, че с изключение на някои себеотрицателни светии, нейната мисия е била да го заздрави още повече и да го увековечи. Нали видяхме какъв е плодът от зверското ни изнасилване с нея? Автентичното християнство зачева в сърцата на хората по подобие на Христа, Който бе заченат от семето на Божието Слово, оживотоворено от Святия Дух. Трябва да се запитаме дали въобще има нещо общо между него и двуразовата ни в годината религийка, наложена ни с кръвта на заклани деца от нашите предци! И дали през последвалите столетия не сме жънали онова, което самите ние сме посяли? Нима си мислим, че вече не плащаме “кръвен данък”? Че всичко вече е минало? Но в духовния свят няма минало, настояще и бъдеще – там те се сливат в едно. И греховете на народа се изличават само с неговото покаяние. Това, което е причина за националната ни гордост, всъщност винаги е било причина за нашето погубление. Нека се взрем най-накрая в Библията! Какво ужасно, какво трагично разминаване на почти цял един народ със Словото на Бог!

Добре, твърдим на всеослушание, че сме православни християни (и даже скоро очакваме да прикрием срамотите си с много по-пъстро покривало, отколкото смокиновото листенце на първите грешници – хамелеонската багреница на тежкотрапезния, и поради тая причина, обичан от всинца ни Великден). Тогава нека си припомним какво ни подканва да направим Светото Писание:

“Ако людете Ми, които се наричат с Моето име, смирят себе си, та се помолят, и потърсят лицето Ми, и се върнат от нечестивите си пътища, тогава ще послушам от небето, ще простя греха им и ще изцеля земята им.” (“Втора книга на летописите”, 7/14)

Религиозните ни традиции може да ни се струват великолепни, обаче виждаме: те са само един “варосан гроб, пълен отвътре с мъртвешки кости”. Подобно на недосънувани миражи и блянове, те са ни уловили като мухи в лепкавите си мрежи. И ще се опитват да ни държат там до сетния ни миг, ако не положим усилия да се отлепим от тях.

“Небесното царство на сила се взима, и които се насилят, го грабват.” (“Евангелие от Матей”, 11/12)

Празничното благочестие кому е потребно, освен на лицемерите в нас? На тия, за които любовта към Бог и към ближния ни всъщност е най-последната измет на света... освен в часовете по пародийно черкуване, естествено.

Ако няма променени сърца и променени животи, копнеещи да познават и да прославят нашия Господ, Спасител и Цар Исус Христос, всичко останало е напразно – суета на суетите и прах по четирите посоки на света, носен от ветровете.

Нима забравихме, че с нашите добри намерения само постиламе пътя си към ада?

Сигурен съм, че ако Апостолът можеше да зърне отнякъде своето поругано отечество, за което се бе борил и бе загинал, пак би изстенал вопъла на предсмъртната си молитва под бесилото:

“БОЖЕ, СПАСИ БЪЛГАРИЯ!”

Още корупция от Станишев излиза наяве: самолети, яхти и имоти

2010-03-27T15:54:00.001+02:00

Самолети, яхти и имоти продадени от МО за жълти стотинки

Четиристотин обекта на Министерството на отбраната са продадени на безценица през последните години, обявиха от партия ГЕРБ в петък. Мрачната статистика бе представена пред журналисти по време на специално организирана обиколка, посветена на скандалните сделки.Самолети и яхти, собственост на обявеното в ликвидациа дружество "Воинтех", са били продавани на килограм старо желязо, поясни съпредседателят на ПГ на ГЕРБ Красимир Велчев. Има случай на самолет, продаден за 2000 лева. Продавани са и имоти на цена от 50 стотинки до 3 лева на квадратен метър, каза още Велчев, явяващ се "основен гид" по време на обиколката, провеждана в момент, когато правителството се чуди откъде да намери 1.5 млрд. лв. за запълване на бюджетната дупка.Очаква се въпросът със злоупотребите в...

България

Posted via email from ОТ ПОКРИВА

Агент Гоце в действие или "Животът на Другите Част 2"

2010-03-06T22:30:00.002+02:00

сценарист канцеларията на президента Първанов

Представете, че отивате на среща за изясняване на взаимоотношенията ви с делови партньор, официално длъжностно лице или просто познат. Излизайки след срещата вие научавате, че разговорът ви е бил записан без ваше знание, и много скоро след това оповестен на всеослушание чрез медиите.

Не, това не е част 2 на известния немски филм "Животът на другите", не е дори разпит в Държавна сигурност от близкото минало. Това е развитието на срещата на Георги Първанов с финансовия министър Симеон Дянков. Веднага след техния разговор, дословния запис от него се помества на уеб страницата на българския президент.

За толкова време агент Гоце твърдеше, че неговото минало в ДС е несъществено и той в общи линии е изпълнявал "невинни" задачи бидейки неин агент. След срещата с министър Дянков и последвалото развитие, целия български народ, (или поне мислещата част от него) можа да види един ДС агент в действие. Г-н Първанов ясно показа, че нито един агентски прийом не му е чужд: запис на разговор без съгласието на неговия събеседник и последвалото му оповестяване в публичното пространство. Освен това, имало още една изненада за г-н Дянков. Вероятно за негово учудване, на състоялия се "разпит" са участвали още и началника на президентската канцелария както и още един от неговите съветници. Явно всеки етап от планираното "омаскаряване" е бил детайлно изпипан.

И докато в "Живота на другите" в съзнанието на агента от Щази, в крайна сметка проговорва съвестта и човешкото, вече за години наред ние търпим липсата на всякакво поемане на отговорност от един доскорошен агент, който за съжаление представлява лицето на нацията.

На скоро беше нашия национален празник 3 март. Замисляйки се за примера на българските патриоти като Левски, Ботев и др. ми се прииска да пусна телевизора и дори косвено да участвам в празненствата. Не го направих. Беше ме срам. Срам ме беше да видя българския президент, срам ме беше да чуя от неговите устни имената Левски и другите наши герои, срам ме беше да води тържествата за националния празник.

Нека параноичния ДС, пардон ПР отдел на президента да прочетат тази моя позиция. Колкото и да се опитват да замазват гафовете му, все още има мислещи българи, които отброяват неговите дни. По време на Вавилонското царство, при царуването на Валтасар се появи една ръка, която написа послание към него на стената. В общи линии посланието гласеше следното: Претеглен си на везните и си се оказал недостатъчен. Дните на царството ти са преброени!

10-9-8.............

"И нямайте нищо общо с безплодните дела на тъмнината, а по-добре ги изобличавайте" Еф.5:11

от Александър Джоргов

На кино с българската общност в Минеаполис по случай 3ти март

2010-03-01T06:31:00.001+02:00

Тази вечер отидохме цялото семейство да гледаме филма "Освободители на България" заедно с българската общност в Минеаполис.

Беше много приятно и интересно. Филма е направен много добре и опредлено си заслужава да се види. Успяхме да разберем повече и за българското училище в Минеаполис, което се провежда всяка седмица в неделя от доброволци учители. Очакваме при първа възможност да пратим момичетата там, както и ние самите да се запознаем с повече хора от общноста.

По-долу можете да видите част от филма, потърсете останалите части в YouTube под името "Освободителите на България"

Posted via email from ОТ ПОКРИВА

От македонската преса: "Тепачка на монаси..."

2010-02-17T16:45:00.001+02:00

Тепачка пред манастирот Грачаница - две групи монаси разменуваа тупаници -

http://a1.com.mk/vesti/default.aspx?VestID=119917

Posted via email from ОТ ПОКРИВА

За почистването на снега - от наш сънародник в щата Ню Йорк

2010-02-17T06:21:00.001+02:00

Живея в регион с много снеговалеж - средно по 2.31 метра на година. Не, това не е на северния полюс - градът е на ширината на Ловеч. По-голямата част от снеговалежа се дължи на “ефекта на езерото” (lake-effect snow). Докато езерото Ери, което се намира на северозапад от града - т.е. точно по пътя на прииждащите от северния полюс арктически въздушни маси - не е замръзнало, студеният въздух засича топлите изпарения от езерото, издига ги нагоре, където замръзват, и после ги разстила върху целия град във вид на сняг. Аз лично помня зими, когато снеговалежът е достигал 150 сантиметра за по-малко от 24 часа! Когато всичките 25 000 кв. км. на езерото се сковат от лед - което обикновено се случва през втората половина на януари - езерния сняг престава и снеговалежът идва предимно от нормални атмосферни фронтове.

Как се справят местните власти с такива условия - често доста екстремни и “катастрофални”?

via georgievi.com

Ако ви интересува живота в Америка видян през очите на интелигентен човек, който има обективна преценка за реалноста тук, можете да следите този блог. Не познавам автора, но споделям много от неговите позиции, схващания и убеждения. И мисля, че наратива му за живота тук е такъв, какъвто и аз бих го избрал, ако имах времето за такъв журнал.

Posted via web from ОТ ПОКРИВА

Подписка в памет на Едуард Генов

2010-02-13T04:13:00.001+02:00

По време на панихидата в София, отслужена за 40 дни от смъртта на бореца против комунизма, политически затворник, участник в бунта и превземането на Сатрозагорския затвор, и един от основателите на "Независимото дружество за защита правата на човека в България" – Едуард Генов, бе предприета подписка, с предложение, една малка улица в София (вероятно тази на която живееше Еди), да носи неговото име. Есента на 1988 г., затова че са активни членове на Независимото дружество, Едуард и семейството му, и още неколко активисти, бяха принудени да напуснат България, и Едуард се установи в САЩ. Преди около два месеца той почина там, без да може да види отново България! Едуард беше твърдо решил да не се завръща в България, ако не получи, покана, извинение или поне обяснение от некое, от многото изредили се "демократични" български правителства, защото той беше изгонен от комунистите, а демократичните ни власти, нито се сетиха за него, нито за некой от останалите учредители на "Независимото дружество", нито някъде и някога споменаха учередяването (започна да се споменава само името на председателя на дружеството - Илия Минев (но чак след като почина!), нито "Откритото писмо - апел" за човешки права, изпратено до Виенската конференция, декември 1986 г., от същите политически затворници, които януари 1988 г. учередиха Независимото дружество.
Да, имената на политическите затворници, които изпратиха откритото писмо до Виенската конференция, и учередиха първата легална независима демократична, антикомунистическа организация, в България, ето вече 20 години след 10 ноември, никому не са известни, а и самото открито писмо, 20 години не бе публикувано! И чак сега, в последния брой на в. ПРО и АНТИ, от 5 - 11 февруари, 2010 г., в публикация за Григор Симов, това писмо и още неколко документа, във връзка с него, бе публикувано. Но тази публикация, предвид 20 годишната давност, трудно може да се определи като радостно събитие, а по скоро е повод за сериозна размисъл за състоянието на държавата и обществото ни!

За онези, които не са и чули, или не са чели писмото, – ето текста и имената на подписалите го:

http://boristodorov56.blog.bg/politika/2010/02/10/podpiska-v-pamet-na-eduard-genov-neka-edna-ulichka-v-sofiia-.490146

Posted via email from ОТ ПОКРИВА

Глобалното "затопляне", което вече втора зима го...няма!

2010-02-08T12:16:00.001+02:00

Така, нека се разберем: затопляне има! Основно в банковите сметки на шарлатани като Албърт Гор Младши. Който след като изобрети Интернет, успя да спечели Оскар а после и Нобелова награда за...какво-беше-че-не- помня! М-да, доходоносен е бизнеса с разказването на апокалиптични сценарии за бъещето на планетата.

Ех, Ал, само да беше прав с твоите драматизации на тема бели мечки и топящи се ледници! Сега полета ми нямаше да закъснява поради глобалните снежни виелици неподминали и София!

Я, не е ли това бяла мечка на Терминал 5, търсеща някой да я прибере, че и полярно животно би си загубило пътя в днешните атмосферни условия в София!

Posted via email from ОТ ПОКРИВА

Президент Позор пак лъже бесрамно

2010-02-08T05:29:00.001+02:00

На 4 февруари 2010 година, 13 години след събитието, Първанов организира дискусия, цинично озаглавена “Доблест 2010 – 4 февруари през погледа на младите”, която се състоя в аулата на Софийския университет. Услужливите медии веднага разбраха за каква доблест става дума. бТВ например започна репортажа за събитието с напомнянето, че на тази дата през 1997 година Първанов е върнал на президента Петър Стоянов мандата за съставяне на второ правителство на БСП.

Това си е формено пренаписване на историята: никакъв мандат не е върнал Първанов, понеже и никакъв мандат не е получавал. Мандата го получи Николай Добрев, светла му памет, и пак той го върна.

Сега Първанов разправя на младите, които тогава я са ходели на детска градина, я – не, че до решението за връщане на мандата се стигнало след “анализиране на тонове информация”. И те, нали не помнят какво беше тогава, приемат неговата версия. Той е президентът, героят от 4 февруари.

Истината е малко [или всъщност МНОГО!?] по-друга.

Целият текст: http://www.ekipnews.com/?p=28968

Posted via email from ОТ ПОКРИВА

Болен Сидеров in action

2010-02-07T09:13:00.001+02:00

Дойче веле: Как буйства в самолет пияният Волен Сидеров

5 Февруари 2010

Маринела Липчева, Дойче веле

Само благодарение на дипломатическия си паспорт лидерът на “Атака” се отървал от временен арест на летището във Франкфурт на Майн. Германската авиокомпания “Луфтханза” е подала жалба срещу Сидеров за нанесени обиди.

Полицията във Франкфурт на Майн разследва случая. Точно заради това говорителите на “Луфтханза” и на полицията във Франкфурт на Майн, с които разговаря “Дойче Веле” нямат право да дават официално информация, назовавайки имената си. Ние обаче имаме право да публикуваме разказа им.

Предисторията

53-годишният български политик се качил в самолета на германската авиокомпания, пътуващ на трети февруари следобед от София за Франкфурт на Майн. Сидеров отказал да се подчинява на реда в самолета и се държал доста предизвикателно. Стюардесата се опитала да го успокои, но не успяла. С неуспех завършили и опитите на самия пилот.

“В такива случаи”, заяви говорител на “Луфтханза”, “ние сме длъжни да уведомим полицията на летището, на което ще кацнем, защото носим отговорност за всички пасажери на борда”. Още повече, че лидерът на българската партия “Атака” продължил да буйства по време на целия полет - хвърлял храна в коридора и обиждал персонала, наричайки членовете му “нацисти” и “антисемити”. Според представителя на “Луфтханза” Сидеров изкрещял на стюардесата, която го помолила да се държи прилично, следното: “Няма да ми заповядва някаква си русокоса арийка!” И някои от пасажерите помолили българския политик да се държи както трябва, но техните призиви го разярили още повече.

Заради буйстващия български гост пилотът приземил самолета не на предвидената писта с ръкав до самата сграда, а на странична позиция. Целта била да не се стига до скандали и на самото летище във Франкфурт на Майн. Алармираните от екипажа полицаи вече чакали самолета на самата писта и извършили проверка на документите на Сидеров в самия самолет. Лидерът на “Атака” продължил да сипе ругатни и по адрес на полицаите.

Сидеров е бил пиян

Това потвърдиха говорители на авиокомпания “Луфтханза” и на полицейския президиум във Франкфурт на Майн. Полицаите били принудени да пуснат българския политик заради показания от него дипломатически паспорт. “Ако този човек не разполагаше с дипломатически паспорт, той щеше да бъде временно арестуван”, заяви говорител на полицейския президиум. В такива случаи преди да пуснат задържаното лице полицаите са длъжни да вземат пръстови отпечатъци, да направят снимки, както и да поискат парична гаранция, тъй като става дума за чужд гражданин. Всичко това било спестено на Волен Сидеров.

Каква защита дава дипломатическият паспорт?

Това е един от най-важните въпроси, които занимават полицията и прокуратурата във Франкфурт на Майн във връзка със случая. От отговора ще стане ясно дали срещу Сидеров ще бъде повдигнато обвинение. Българските и германските власти трябва да уточнят, ползва ли се Сидеров с имунитет в чужбина. Другият важен въпрос е с каква цел лидерът на “Атака” пребивава в Германия - служебна или лична. И още: дали ползваният от него дипломатически паспорт е във връзка с тази цел. Пред БТА депутатът от “Атака” Десислав Чукалов заяви, че Сидеров бил в Германия по здравословни причини.

В края на разтовора ни говорителят на “Луфтханза” подчерта: “Ние имаме разпоредби и закони, които сме длъжни да спазваме без значение дали пасажерите ни притежават дипломатически паспорт или не.”

Етикет: Волен Сидеров, пиян, лумпен

http://e-vestnik.bg/8320/doyche-vele-kak-buystva-v-samolet-piyaniyat-volen-siderov/

Posted via email from ОТ ПОКРИВА

Последният земен ден на олигарха със затлъстялото сърце

2010-02-06T12:43:00.011+02:00

(съвременна българска притча)

“Днес... днес всичко свършва за теб, глупецо. И това, което заграби, къде ще го отнесеш сега? На кого ще го оставиш?”

Туловището му се замята из леглото в пристъп на задух и вледеняващ ужас, а в ушите му още кънтяха думите. Надигна се и се хвана за гърдите. Ах тоя отвратителен сън! Обостряше стенокардията му точно когато имаше най-много работа. Дали да не мине още сутринта през професора, за да му направи една електрокардиограма?

Погледна жената до себе си. Беше го поразтушила снощи на партито и той реши да й хариже няколко часа от прескъпо-струващото си време. А тя – в замяна на това, изпълни всичките му прищевки. Повече не му бе нужна, вследствие на което й бяха дадени максималните пет минутки да се измие, облече и да се изпари яко дим. Бутна й пачка “Алековки” в чантето, за да му е под ръка и за утрешния разгул.

Така. Сега вече трябваше да препуска след задачите.

Доста чевръсто за своите сто и кусур кила олигархът скочи в чехлите си и се озова в банята. Известно време се взираше в огледалото и изучаваше отражението си, за да се убеди за пореден път, че няма по-подходящ бащица от него, който да властва над града. “Ти си най-големият – проговори отражението отсреща, – всички останали са под тебе, затова ще ти носят куфарите и ще стоят прави, докато ти си сърбаш кафенцето!” Буквално с няколко движения лицето му бе освободено от прорастващата брада и стана достатъчно лъскаво, за да огрява екрани, монитори и билбордове, листовки, вестници и списания. Предизборната борба беше в разгара си, а той бе регистрирал партия, с която да пробие статуквото.

Дори и псетата в града надушваха, че вече му е време да стане национален играч.

Обади се на шофьора си и му нареди след половин час да го чака с “Мерцедеса” пред къщата. Трябваше задължително преди това да изпълни своя ежедневен магически ритуал. Не биваше да среща противници, без да е заредил с достатъчно енергия аурата си. Беше го научил от най-любимото си Същество, което някога е обичал. Свещените древни текстове, заклинания и напеви пробуждаха кундалиновата му змия и той не можеше без тях.

Особено след такъв сън, който го разцентрова духовно. Не че му вярваше особено, ама имаше някои неуредени дългове. Освен това, беше строшил зъбите на доста зеещи ненаядни усти и знаеше, че куршумът, пред когото всички биваха равни, го дебне от всичките четири посоки на света. Е как да си позволи да остане без закрила свише, въпреки че хрантутеше цяла дузина пазванти? Вярно, че изпитваше сърцата на тия лапачи с детектора на лъжата, обаче той да му бъде упованието в живота ли?! Ако не можеше да разчита на майката Земя докрай, тогава трябваше да призовава отново и отново стихиите от Космоса. Нека те да му бъдат енергиен щит! Все пак, носеше титлата “Премогъщ Велик Командор” и оглавяваше цял масонски орден. И може би щеше да е съвсем малко пресилено да се каже, че олигархът-Командор нямаше респектиращ вид единствено в случаите, когато тайно от всички простосмъртни понякога се усмихваше насън.

Намести се в колата отзад и шумно изпусна въздух. Знаеше, че ще се почувства по-добре, след като улови вибрациите на Вселената. С облекчение запали пура, макар лекарите да му забраняваха пушенето. Но той бе дошъл на тоя свят да изпита всички земни удоволствия, а после да си купи еднопосочен билет за някоя от луните горе.

Шофьорът му отвори вратата и той с политване стъпи... на тротоара. Не, рано му беше още за Луната. Въображаемото междузвездно пътешествие не му се случваше за първи път, обаче след осем часа сутринта някой трябваше да се прежали и с желязна ръка да управлява този град. На всички тук им бе ясно КОЙ Е ИЗБРАН за това, но тепърва и невежият народ на тая шантава държава се налагаше да бъде ПРОСВЕЩАВАН ОТ МИСИЯТА НА ИЗБРАНИКА.

Бодигардовете му разкъшкаха случайните минувачи и откровените заплеси и придружиха шефа си до студиото на телевизията. Официално не се знаеше, че тя е негова, понеже тия работи трябваше да остават скрити за просотолюдието, така че собственикът й хем се чувстваше в свои води, хем ни най-малко не изпитваше неудобство от посещението си. В края на краищата, беше си платил за възможността да рекламира лицето си, благия си гласец, възгледите си и ако решеше, можеше дори и снощната куртизанка да изкара светица, а за пишман християндемократите от истинската десница – не от фалшивата, оставаха единствено заредените медийни еквиваленти на “Коктейл Молотов”. Нека да изглеждат като гърмяни зайци и да се чудят и маят откъде им е дошло!

После се заредиха интервютата пред вестниците. Първо минаха неговите, обаче най-накрая някаква повлекана взе да се прави на независим журналист. Позволи си да го пита за миналото му, за връзките му със Службите, с цял рояк съмнителни типове от ъндърграунда, взе да му пробутва даже намеци за незаконното му забогатяване от хазарта и го застреля направо в сърцето, като му съобщи имената на двете му извънбрачни деца. Охоууу!... Разбира се, той щеше да й даде да разбере, като се обади още днес на ония клатикрачковци, шефовете й, и те на часа я уволнят!

Почувства как се задушава и разкопча горното копче на ризата си. Разхлаби вратовръзката си и като я изхлузи, гневно я запрати към бодигардовете си. Стига официалности вече! Нормата му за деня беше преизпълнена. За всеки случай, заповяда на най-страшната си горила да настигне тая хрътка и да й изпонатроши техниката, с която го бе записала. Каза му, ако иска, да инсценира грабеж, да я изнасили някъде в храсталака, да я залее със сярна киселина и каквото ще още да е, само и само да не й позволи да позори честта му. После звънна на пресаташето си, което пък трябваше да прозвъни главния редактор на вестника й и да й поръча “главата на тепсия”.

Откъде беше надушила всичко това тая никаквица? Къде си беше вряла гагата и кой беше й “пял”? Въпроси, на които той настоя шефът на охраната му да му даде отговор най-късно до утре. Добре, че не беше разбрала за бизнеса с крадени произведения на изкуството, превърнал се години по-късно в истинска колекционерска страст. Практикувана, при това, съвсем... ама съвсем законно.

Обади се борсовият му агент. Инвестициите – поне засега, бяха живнали. На специалния телефон му дадоха шефа на данъчните, който го предупреди за готвена проверка от столицата. Негов конкурент в политиката се опитвал да му прави мръсни номерца. Явно, двамата финансисти бяха купени от своите благодетели и сега трябваше да се види кой от тях си струваше цената. Задължи главния си счетоводител да огледа още веднъж схемите с източеното ДДС и запраши към един от хотелите си, за да храносмели там и да “набие обръчите” на персонала. Пътьом само мина през офиса на своя позната лечителка-екстрасенска, за да запишат камерите поредното дарение, с което “Спасителят на града” подпомагаше фондацията й (щяха да го излъчат довечера по новините), но му хрумна и да навести с придружаващите го телевизионери някакъв Детски дом, схлупил покрив “нейде в царевичака на Мачу Пикчу”. Издразни се, че дотам асфалтът беше превърнат в “разораната целина” и че дори S-класата му подскачаше като каручка, затова се изрази така. С погалването на няколко остригани щури глави, обаче, се надяваше да понатрупа някой и друг глас, все пак.

Пийна порядъчно количество уиски и се усети готов “да коли и да беси”. Уволни набързо готвача си, понеже пържолите нещо не му харесаха, а имаше спомен, че преди седмица... преди седмица само тоя некадърник пак щеше да го отрови като нищо. После проведе няколко делови срещи и свика работно съвещание на мениджърите си. Увика ги и ги заплаши, че ще им ореже заплатите като косите на редник Джейн, ако не се стегнат в кръста. Усещаше как го слънгосват яко и скоро щеше да ги разкара всичките. Тая подла пасмина, която само цоцаше ли цоцаше кръвчицата му!

Докладваха му, че течът на информация към “вестникарската точилка” се осъществил по линия на бившето му протеже, което преди време го напусна. Сърцето му се сви от болка. Толкова пари, толкова мъки на вятъра! Беше го допуснал до себе си, беше раздрал емоционалната си завеса, за да му разкрие душата си, а оня го заряза като жиголо. И на всичкото отгоре, сега пишел книга, в която щял да разкаже на народа цялата истина за него и за възхода на компаниите му.

“Първо намерете ръкописа, електронни носители, хард дискове... всичко, което е свързано с тоя компромат за мене, донесете ми го, а него очистете като куче!” – просъска олигархът. Не можеше да рискува бъдещето си, попадайки между зъбите помиярски.

Очите му пламнаха от злоба. В следващия миг, обаче, по лицето му се изписа страх. Той си спомни съня и гласът от него, който го накара да се разтрепери.

Нима линията на живота му можеше да свърши още днес?

“О...тиваме при док...тора!” – със сетни сили, заеквайки, се опита да придаде поне мъничко категоричност на тона си нещастникът.

Дори не разбра как се озова при него. От синята светлина на буркана и от пронизителния сиренен звук още имаше световъртеж, а главата си усещаше като съсечена на две цепеница. Сигурен бе, че е покосен от инфаркт.

Нищо подобно не се бе случило, обаче. Или поне така каза кардиологът. Според него, пристъпът бе вследствие на затлъстялото му сърце и ВИП-пациентът му трябваше да понамали оборотите и да се погрижи за сърцето си.

Олигархът го погледна втрещен. Какво би трябвало да означава това? Същите глупости му плещеше едно време и брат му. Беше се вкопчил тогава в мита за Исус Христос и постоянно му натякваше, че е грешник. Сега и тоя ли нещо искаше да му намекне?

Разтърси глава и без да благодари на доктора, нареди да го откарат в къщи.

Нямаше за какво да се разкайва. Щеше да продължи да заграбва и ако се наложеше даже, щеше да умре като мъж. Но в никакъв случай днес! Не и сега! Нямаше да подари това удоволствие на безбройната сган, която само чакаше да се хвърли в кървавата саморазправа за неговото място.

Последното, което с ужас видя, преди да потъне в забвението на вечната нощ, бяха наистина приближаващите към него отвсякъде... неизброимите... изгарящите от алчност очи на хищниците...

Същата вечер охраната му го намери вкочанен на верандата.

"Така става с този, който събира богатство за себе си, а не богатее в Бога." (Евангелие от Лука, 12/21)

Обаче "Господ е близо при ония, които са със съкрушено сърце, и спасява ония, които са с разкаян дух." (Псалми 34/18)

Белене - атомна или термоядрена централа?

2010-02-03T17:21:00.004+02:00

До Министър председателя на Република България
До Председателя на Народното събрание на Република България
До председателите на парламентарно представените политически партии
До Министъра на икономиката, енергетиката и туризма на Република България
До министъра на финансите на Република България
До министъра на външните работи на Република България
До Министъра на околната среда и водите на Република България
До Агенцията за ядрено регулиране
До Медиите

                       АЛТЕРНАТИВНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ
                       От Райчо Владимиров Дончев

относно:   изграждането на втора атомна електроцентрала на площадката край гр. Белене

Уважаеми г-н Министър председател, Уважаеми Дами и Господа,

Знам, че в България човек да каже, че Бог му е говорил и му е изявил неща, които са важни за цялата страна, не е обичайно явление. Бог обаче, ми е казал нещо още през 1996 г. във връзка с площадката край гр. Белене, където е започнат строежа на втора атомна електроцентрала.
Посланието е кратко. Ето и съдържанието му:

“На площадката край гр. Белене, няма да се строи атомна електроцентрала, а ще се построи термоядрена електроцентрала. Тя ще бъде безопасна и няма да замърсява.”

Това е цялото послание. Когато преди 14 години Бог ми говори, аз го приех с учудване, че в България ще се строи термоядрена електроцентрала, тъй като тогава в световен мащаб само се правеха изследвания в различни страни и имаше още много нерешени въпроси, за да се пристъпи към строителство на термоядрен реактор.
Днес нещата стоят по различен начин.
Разработен е международен проект и вече е започнато изграждането на първия в света демонстрационен термоядрен реактор във Франция, който ще бъде завършен и пуснат в действие през 2015 г.
Термоядрената енергия, която дава топлина и светлина на Слънцето и другите звезди, предстои да бъде използвана от хората тук на Земята и Бог ми каза, че точно на площадката край гр. Белене, ще бъде изградена термоядрена електроцентрала. С нея ще се разрешат изключително много екологични проблеми. Това наистина ще бъде „чиста енергия”, която е безопасна и няма да замърсява.

Какво е необходимо да се направи от тук нататък? Ще споделя моето лично мнение:
1.Правителството на Република България, да преразгледа и отмени решението за започване строителство на втора атомна електроцентрала край гр. Белене.
2.При разглеждане националната енергийна стратегия на България в дългосрочен план, да бъде разгледана и приета и тази алтернативна възможност за изграждане на термоядрена електроцентрала на площадката край гр. Белене.
3.Във Физическия факултет към Софийския университет да започне фундаментално обучение на студенти в тази насока. Да се открие дори отделно нова специалност – Термоядрена физика и енергетика. Студенти и млади специалисти по физика да се изпращат на стаж и обмяна на опит на строящия се в момента демонстрационен термоядрен реактор във Франция, за да се подготвят и за изграждането на нашата термоядрена централа на площадката край гр. Белене.

Досега в България са водени много дискусии и спорове по въпроса за изграждането на втора атомна електроцентрала, но те винаги са били относно това, дали да се строи или не нова атомна електроцентрала.
Ето, сега се предлага алтернатива – да се строи на същата площадка, но не атомна /ядрена/, а термоядрена електроцентрала.
Ако аз от себе си правя това предложение или който и да е друг чавек, то няма да има почти никаква стойност, но ако Бог е казал това, нещата стоят по съвсем различен начин.
Когато Божието слово се изговори на висок глас и се приеме с вяра, то носи в себе си и потенциала за реализация.
Ако искаме да вървим напред като нация, трябва да обърнем погледите си към новите технологии и възможности и да се вслушваме в това, което Бог казва за посоката на развитие.

Писма с аналогично съдържание изпратих и до предишните две правителства, но нямаше отзвук от тяхна страна. Вярно е, че от Министерството на икономиката и енергетиката ми отговориха, че са запознати с международния проект”ITER”, който вече се изпълнява в гр. Калараш – Франция, но не последваха никакви промени в намерението на правителството да строи втора атомна цантрала.
Без съмнение, след като безопасните и незамърсяващи термоядрени централи станат реалност, то обикновените атомни електроцентрали ще бъдат принудително затворени, за да не се произвеждат повече силнорадиоактивни отпадъци, които трябва да се съхраняват при специални условия сто и петдесет хиляди години, нещо, което трябва да завещаем на нашите далечни пра, правнуци... – седем хиляди поколения. /
Сигурен съм, че ако в себестойността на произвежданата електроенергия от АЕЦ се включат и разходите за изграждане на радиоактивни хранилища за отработеното гориво и разходите по поддържането му, охрана и други, през всичките тези 150000 години, то това ще се окаже най-скъпата електроенергия, която човечеството е използвало, но енергийното лоби или нищо не говори за това или омаловажава този факт/.
Очаквам сега да се дискутира и дебатира тази термоядрена централа, която може да се построи в недалечно бъдеще.
„Добрите бащи оставят добро наследство на поколенията след себе си”/цитат от Библията/. Наследството от атомните електроцентрали не е добро.

Уважаеми г-н Министър председател, не покривайте „чуждите грехове” на недалновидната политика в тази област на предишните правителства, защото негативите ще останат за новото правителство, ако се вземе решение да се строи АЕЦ Белене.
    За да станат термоядрените централи реалност в близкото бъдеще, в момента има нужда от силна политическа подкрепа от всички партийни и държавни лидери в Европейския съюз, за приоритетно и ускорено развитие в тази насока.

Бог да ви благослови изобилно!


С уважение: .....................
                      /Р. Дончев/

БОЦЕ и ГОЦЕ се договориха, ЗАЩО НИ Е ОБЩЕСТВЕНО ОБСЪЖДАНЕ?

2010-02-01T13:05:00.003+02:00

Както се разбра от медиите , Президентът-позор ГОЦЕ щял да върне два закона – включително този за протестите – до тук, добре!

Но заедно с Премиерът-милиционер Б.Борисов, решили точно колко да е ограничителната зона около НС, МС и Президентството – а именно : между 5 и 20 метра.

Не разбирам защо „пропуснатото” обществено обсъждане на тези промени се заменя от диктаторско вземане на еднолични решения от тези двамата?!!

Какво значи 5 до 20м.?

Представете си отстояние от 20м. пред НС – това ще прати протеста някъде в уличките към Графа... зад х-л Радисън. Представете си го сега в зоната при МС и Президентството - значи ще ни „позволят” да протестираме някъде пред ЦУМ? Или пред Народния театър? Или зад Булбанк... Страшно демократично, другари „демократи”! ВИДИМО РАБОТИТЕ ЗАЕДНО!!!

И защо нормативните нарушения и незаконността на приемане и гласуване на този закон на 21 януари си остават насметени под килима?

АЛО, другарю Борисов, моля, поемете си отговорността!!! Нали това беше ключовата ви PR-реплика около съставянето на правителството – че ВИЕ ще си носите отговорността?!!!

И в заключение малко черен хумор от устата на Баш Бай Ганьо : „...В крайна сметка ще кажа на колегите от ГЕРБ, че не е в наш интерес да ограничаваме пълномощията на президента, един ден президентската институция може да е наша, пошегува се Бойко Борисов”

Мисля че всички помним „шегите” на един друг другар, дето „красеше” с физиономията си стените във всички държавни /а то нямаше други/ учреждения...