apostolos.bg ОБЩЕСТВО

Излагането на медийно влияние е най-сериозното пристрастяване в САЩ

2010-02-26T08:04:00.000-08:00

от Джордж Барна

Правя много проучвания. Фактите и цифрите водят до множество изводи, някои от които предсказуеми, други изненадващи, а малък брой от тях звучат противоречиво. Едно от последните ми проучвания ме доведе до следното заключение: излагането на влиянието на медиите се е превърнало в най-разпространеното и най-сериозното пристрастяване в САЩ.

Според Американската психиатрична асоциация (АПА) пристрастяването е хронично разстройство, при което не можем да контролираме нуждата си от въпросното вещество. Асоциацията добавя, че при пристрастяванията се наблюдава едновременното комбинирано действие на няколко компоненти. Пристрастяванията буквално променят мозъка ни. Те правят това чрез промяна на химическия баланс и поток в мозъка ни, или чрез промяна на структурата на мозъка, или чрез промяна на нашите емоции, мотивация и качествата на паметта ни.

Пристрастяванията водят до симптоми на абстиненция, когато се елиминира излагането на пристрастяващия агент и карат хората да губят контрол върху количеството излагане, което се стремят да получат. АПА посочва, че пристрастяванията могат да доведат и до желание за намаляване на излагането – желание, което не сме способни да задоволим.

Друг признак на пристрастяване е, че то ни кара да се откажем или да намалим участието си в нормални и здравословни дейности. За него е характерно и това, че пристрастеният многократно отрича, че има някакъв проблем. Според АПА, когато преживяваме едновременното проявление на три или повече от гореизброените симптоми, налице е пристрастяване.

И все пак сме длъжни да отбележим, че ако разгледаме медиите съвсем отблизо, ще видим, че те могат да донесат важни ползи. Например, знаем, че някои средства като ДиВиДи (DVD) за обучение, филми и музика – могат да стимулират мисленето, разговорите и често пъти подпомагат запаметяването на информацията. Едно от проучванията, което проведохме преди няколко години, показа, че хората са по-склонни да запомнят принципи, демонстрирани в кратък, драматичен видеоклип, отколкото изложени по време на проповед.

Медиите също така могат да предложат здравословно отпускане и разтоварване след изтощителни занимания. Те могат да уловят вниманието на хората и да го насочат към неща от изключителна важност. Когато са използвани по правилния начин, медиите могат да помогнат за развитието на езиковите умения, както и на способности за разсъждение и решаване на задачи.

Но доста често съдържанието на медиите обслужва посредствения вкус на мнозинството в обществото, защото там където е най-голямата аудитория, там е най-голямата популярност и най-големите печалби. Понякога това става причина съдържанието на медиите да се отклонява значително от важните и полезни неща. В по-сериозните случаи съдържанието на медиите може да доведе до обсебване, изсмукващо силите на хората и да се превърне в път към разруха на обществото.

Стигнах до това заключение въз основа на наблюдения върху голям обем данни. Например, ако степента на излагане на медии и тяхното съдържание са на пристрастяващо ниво, би следвало да очакваме да се наблюдава системно увеличаване на излагането на медиите в живота на обикновения човек. Проучването показва недвусмислено, че такова увеличение съществува.

Преди две десетилетия децата под 18-годишна възраст са прекарвали между 15 и 20 часа в приемане на медийно съдържание. Днес това време почти се е утроило, достигайки почти 60 часа седмично. В момента тези деца посвещават повече време на медиите, отколкото на нещо друго, като се изключи сънят.

Това може да се наблюдава и като тенденция в поколенията. По-възрастното поколение (родените между 1930 и 1945 г.) не е отраснало с повсеместното разпространение на медиите и никога не се е пристрастявало към тях. Поколението след него разчупи леда, приемайки медиите като истинското средство за свободно изразяване.

Поколението, което дойде след него обаче, постави началото на високите технологии, превръщайки медиите в свой постоянен спътник, страдайки същевременно от отсъствието на родителите и вълнувайки се от идеята да разпространи електрониката дори още повече в света, в който живее. Поколението на възраст под 22 години не познава нищо друго освен наситената с медии вселена, в която живее и дори търси начини за нейното по-нататъшно разширение.

Постоянното разширяване на потребителските технологии е създало постоянна нужда от повече удоволствие. Американците не искат да пропуснат нищо значимо. То е там, има цена и те ще го търсят.
Друг признак за пристрастяване към медиите е съпротивата на хората срещу намаляването на излагането си на тяхното влияние.

Ако сериозно сме решили да намалим времето, през което сме изложени на медийно влияние, би трябвало да видим родители, които поставят граници за това колко време децата им могат да прекарват пред телевизора, видеото или компютъра.

За съжаление не виждаме нищо такова. Ако сме сериозни да намалим това излагане, щяхме да видим намаляване на разходите за лични медии и технологии или за медии и технологии в дома или за мобилни медии, като видеоекрани и сателитно радио, инсталирано в колата. Във всеки от случаите ние виждаме увеличаване на такива разходи на глава от населението. Всъщност проучването сочи, че много хора желаят да превърнат дома си в своеобразно “дигитално гнездо”.

Всъщност, ако бяхме сериозни да намалим излагането си на медийно влияние, проучванията щяха да сочат намаляване на очакваните покупки на медийни продукти. Виждаме точно обратното: потребителите нямат търпение да добавят още електронно и високо технологично оборудване към своя “арсенал”, веднага щом могат да си го позволят финансово.

Друг аспект на тази съпротива е свързан с възприемането на атрибутите на новия стил на живот. В тази връзка ние оценяваме как хората подновяват дизайна на своите домове, превозни средства, професиите си, условията на работното място и общуването помежду си. Правейки това, виждаме, че американците въвеждат все повече медийни средства и съдържание в тези измерения на живота си.

През 2009 г. американските потребители са похарчили около 400 милиарда за медии и технологии. През годините се е запазвало съответствието между наличните доходи и разходите за медии и технологии.
По-нататъшните доказателства за нашето пристрастяване към медиите идват от психологическите промени, до които е довело прекомерното излагане на тяхното влияние.

Изследвания на Американската академия на педиатрите отбелязват, че колкото по-голямо е това излагане при децата между 2 и 18 години, толкова по-малко часове имат те за спокоен сън и толкова по-ниски са резултатите им в училище.

Тези изследвания сочат също, че колкото повече едно дете е изложено на медийно влияние, толкова по-агресивно е неговото поведение и толкова по-нечувствително става то към насилието и темата за сексуалността.

Нещо повече, колкото повече медийно съдържание “поглъща” младият човек, толкова по-застрашен е от наднормено тегло, неговото участие в културния живот е занижено, а моралната му преценка се влошава и времето за задържане на вниманието му намалява.

Прибавете към това и изследването на Медицинския факултет на Харвард, което открива тясна връзка между излагането на медийно влияние и количеството погълнати калории. Прекомерното взаимодействие с медиите също така влошава творческите способности и довежда до потиснатост, причинена от претоварване с информация. Много други медицински изследвания са открили връзката между влиянието на медиите и заболявания като анорексия и преяждане, както и множество болести, предавани по полов път.

Все повече признаци за пристрастяване към медиите се свързват с намаляването на участието на хората в нормални и здравословни дейности за отдих и общуване. Много проучвания са установили ясна взаимовръзка между времето, посветено на излагането на медии, оскъдните взаимоотношения и лошо физическо състояние. Близо 80% от телевизионните реклами, които децата гледат всяка година, са за бързи храни, бонбони, тестени храни и играчки. Множество проучвания са доказали връзката между гледането на тези реклами и преяждането. Преобладаващата част от медиите ни учат, че насилието може да бъде безопасно, забавно, безвредно и ефикасно.

Често срещано (макар и подмолно) е медийното послание, че е напълно в реда на нещата да разрешаваш конфликти с груб език, физическо насилие или други агресивни прояви, пораждащи положителни емоции у нападателя. От 3 500 медицински изследвания на поведението, насочени към откриване на връзка между насилието в медиите и агресивното поведение, само 18 не са показали такава връзка.

Филмите на ужасите (под формата на: хорър филми за серийни убийци, епизоди за демонично обладаване или други начини на изобразяване на тъмната страна на човешкото поведение) са станали любим жанр на поколението под 22 години. Един от резултатите е, че чувството на страх е достигнало рекордни нива, проявяващо се в нощни кошмари, преценяване на хората по външния вид или въз основа на стереотипите, и промени в поведението през деня, при което се избягват страшни места.

Излагането на медийно влияние е увеличило желанието на много хора да експериментират с различни вещества или поведение, за които се знае, че са вредни – например наркотици, секс, алкохол, тютюнопушене и предбрачен секс. Нещо повече, провокативният начин на обличане на съвременните младежи отразява прекомерното акцентиране върху сексуалността на децата.

Четенето за удоволствие е намаляло значително през последните 40 години, тъй като се е променил балансът между приемането на информация чрез четене и чрез медиите. Една от драматичните последици е сериозно намаляване на способността за четене сред младите хора. Скорошно изследване показва, че според работещите гимназиалното образование не им е дало достатъчно добра грамотност за писане, умения за общуване и за прочитане на основни инструкции. Напоследък работодателите забелязват подобен спад на уменията за комуникация и във възпитаниците на колежите.

И накрая, можем да се обзаложим, че ако сме пристрастени към медията, ще отричаме съществуването на такъв проблем. И действително го правим. Три-четвърти (74%) от родителите споделят, че едно от основните им притеснения е излагането на децата им на медийно влияние с неподходящо съдържание, но въпреки това те продължават да им купуват нови придобивки и да способстват за увеличаването на това влияние. Две-трети (65%) казват, че са загрижени, че децата им са особено силно изложени на медийно влияние с неподходящо съдържание. Но болшинството от тези родители позволяват децата им да продължават да се излагат на същото това влияние, заради което са толкова загрижени.

Изчислено е, че преди да навърши 21 години, един млад човек е бил изложен на влиянието на повече от 250 хиляди сцени на насилие чрез телевизията, филмите и видеоигрите. Гледал е средно около 2 хиляди часа порнографски образи, които принизяват човешкото достойнство и цената на човешкия живот. Слушал е няколко хиляди часа музика, чиито текстове са промотирали гняв, враждебност, неуважение към властта и силно чувство на независимост. Но родителите, учителите и другите лидери в обществото позволяват това влияние да продължава да въздейства върху младите хора без ограничение.

Двама от всеки трима тийнейджъри или юноши споделят не само, че медиите и високите технологии ги правят щастливи, но голям брой от тях признават, че самата мисъл да нямат достъп до технологиите им е причинила емоционален стрес.

Хора в други нации, които имат по-обективен поглед отстрани, са удивени не само от прекомерното ни увлечение по медиите, но също и от това, че съдържанието, което те генерират е все по-деградиращо в морално и духовно отношение.

Все още ли се съмнявате, че сме пристрастени? Направете един прост експеримент. Помолете група 12-годишни да не гледат телевизия за една седмица. Помолете група юноши от гимназията да не ползват интернет за една седмица. Помолете група 20-годишни да не ползват мобилния си телефон за една седмица. Може също така да ги помолите да спрат да се хранят за една седмица: това просто няма да се случи!

Медиите в Америка са преминали през целия спектър, започвайки като рядка, превръщайки се в често срещана практика, после преминавайки в навик, след това в обсебване и накрая в пристрастяване. Какво може да се направи по въпроса? Какво ще направиш ти?

източник: George Barna, georgebarna.com (used by permission from George Barna, 2010)

Какво чета и защо

2010-02-05T03:15:00.000-08:00

от д-р Джоузеф Матера

Тъй като съм призван да поучавам и проповядвам за Божието царство, наложил съм си много сериозен режим на четене, за да мога да имам библейски възглед за всяка основна област от живота. Това означава, че не мога да се концентрирам само върху една област. Например, колкото и да обичам историята, не мога да се фокусирам единствено върху нея, защото ще изгубя баланс в други области. Ето защо имам дългосрочен “хранителен режим”, включващ изучаването на различни области и дисциплини.

Писанията ни учат да пленяваме всяка мисъл на познанието на Христос (2 Коринтяни 10:3-5). С наближаването на тази Нова година се увеличи гладът в сърцето ми да изучавам Божието слово и книги по други предмети, които ще ми помогнат още по-добре да служа с евангелието на Исус Христос. Целта на тази статия е да насърча себе си и други лидери и служители на евангелието да живеят живот на учене и молитва, който да е по-велик от всичко, което са правили до момента!

Следват областите, които съм си поставил за цел да изучавам и поне един стих от Словото в подкрепа на това.

Желая да изучавам:

1.История, защото искам да разбирам настоящето и да бъда добре подготвен за бъдещето (Притчи 22:3; Еклисиаст 1:9). Изучавам световна история, за да разбирам по-добре как нашата нация е стигнала до сегашното си състояние; изучавам църковна история, защото Исус изгражда, а Святият дух поучава Своята църква вече повече от 2 хиляди години и затова искам да науча как те са работили със светиите през този период.

2. Теология, защото искам постоянно да раста в познанието си на Бога (2 Петрово 3:18). През миналите векове теологията или богословието, което се е преподавало в училищата на Айви лигата като Харвард и Йейл, било наричано царицата на науките, от която произхождат всички други дисциплини и без която тези дисциплини не могат да бъдат правилно разбрани и разположени.

3. Икономика, за да бъда добър настойник на моите финанси за слава на Бог (Второзаконие 8:18).

4. Апологетика (защита на вярата), за да мога да обоснова надеждата, която имам в Христос (1 Петрово 3:15; Юда 3).

5. Събитията, които се случват в момента, за да мога да прилагам Библията в съвременния живот и култура и да бъда адекватен като «сол на земята» и «светлина на света» (1 Летописи 12:32).

6.Есхатология (доктрина за последните неща), за да мога да се науча как да живея днес (Ефесяни 1:9-11). Истина е, че нашата есхатология винаги определя нашата протология (нашето разбиране за Божиите цели за човечеството)!

7. Биографии, за да мога да взема пример от добри хора (Притчи 2:20).

8. Философия, за да знам как да отговоря на онези, които са в плен на празните философски размишления (Колосяни 2:8).

9. Лидерство и мениджмънт, за да мога по-ефективно да изграждам организации и да управлявам и изграждам лидери от световна класа за следващото поколение (2 Тимотей 2:2).

10. Естествени науки, за да мога по адекватен начин да декларирам славата на Бога (Псалм 19; Римляни 1:20-21).

11. Хранене, за да мога да прославям Бог в тялото си, като предпазвам здравето си от вредни храни (1 Коринтяни 3:16-17).

12. Литература, за да мога да се позовавам на книги от миналото и настоящето, които са оформяли общественото мислене (Даниил 1:17).

13. Поезия и изкуство, за да мога да проповядвам евангелието като използвам метафори, красиви и изтънчени изрази (Притчи 11:30; 1 Коринтяни 9:19-23).

14. Музика, за да мога да се свържа емоционално с хората, с които се сприятелявам и споделям евангелието.

15. Творбите на мистиците (например А. У. Тозер), за да мога да се подчиня на най-голямата заповед и да раста в любов и посвещение на Христос (Матей 22:37-40).

16. Емоционално здраве, за да мога да живея балансирано и взаимоотношенията ми с хората да стават по-зрели (1 Солунци 5:13).

17. Брак и семейство, за да мога да обичам съпругата си така, както Христос обича църквата (Ефесяни 5:22-6:4).

18. Градска мисиология, за да мога да се науча как други хора, работещи сред градското население, носят промяна в своите общности (прочети книгата Неемия).

19. Научни изследвания, за да мога да науча ефективни начини за доказване на теории и по този начин да обмислям онова, което практикувам (Лука 9:10).

20. Мотивация и себеизграждане, за да мога да усъвършенствам житейските си умения и да се развивам в областите, свързани с призива ми (Битие 1:26; 1 Коринтяни 9:26-27).

21. Нарастващи тенденции и статистика, за да мога по правилния начин да анализирам посоката, в която се движи църквата и културата, въз основа на суверенната ръка на Бога (Даниил 2:20-22).

22. Християнска психология, за да бъда по-добре подготвен да послужа на емоционалните нужди на хората (Лука 4:18).

23.Социология и антропология, за да мога да изуча случаи на човешко поведение и да започна по-добре да разбирам човешката природа (Йоан 2:24-25).

24. Библейско и съвременно право, за да мога да прилагам Божия морален и граждански закон в обществената политика.

Най-важното:

25. Библията, която единствена под формата на семе съдържа универсалните принципи на всяка от споменатите области, за да мога да живея мъдро, да бъда подготвен за всяко добро дело, да разпознавам между емоциите и духа си и да живея успешен живот, като раста във вяра, която идва от постоянно приемане на рема слово от Господа (2 Тимотей 3:15-16; Евреи 4:12; Исус Навиев 1:8; Псалм 1; Римляни 10:17).

източник: http://josephmattera.org

Политически, социални и индивидуални ползи от идването на Христос на земята

2010-01-18T06:31:00.000-08:00

от д-р Джоузеф Матера

По това време на годината, когато празнуваме идването на Исус Христос на земята, е важно да се замислим по-задълбочено относно удивителните ползи от това идване както за личния ни живот, така и за гражданското общество. Идването Му в човешко тяло осигури не само лично спасение на Неговите избрани, но също така даде тласък на обширната политическа и социална трансформация през последните 2 000 години.

В основата си тази кратка статия проследява четиристепенния процес, при който теологията дава живот на житейска философия, която на свой ред ражда политическа теория, водеща до обществена политика. Следващите наблюдения започват с изследването на положителните политически и социални ефекти на превъплъщението на Исус Христос.

Политическа теория
Когато осъзнаем, че Бог прие човешки образ, започваме да разбираме достойнството, което Той е подарил на човечеството. Това разбиране за достойнството е въздействало в голяма степен на това как политическите системи, повлияни от евангелието, са гледали на взаимоотношенията между обществените лидери и хората, които са ги следвали.

Исус каза, че е дошъл не да Му служат, а да служи (Матей 20:28) и въпреки че е Бог, Той избра да приеме образа на слуга (Филипяни 2:5-11). Това е стартирало бавна революция, притежаваща потенциал да измести схващането, че някои специални хора са родени с божественото право да водят другите, вместо да служат на техните нужди.

Тази Христова концепция, чужда на начина, по който царете са управлявали преди и по времето на Исус, довежда до създаването на английската Магна карта. Това е първият документ, наложен на английския крал от група негови поданици (бароните) като опит да ограничи властта му чрез закон и да защити техните привилегии (за текста на Магна карта посете линка: http://www.archives.gov/exhibits/featured_documents/magna_carta/).

Години по-късно, когато английските крале отново стават тиранични, Самуел Ръдърфорд написва Lex, Rex, което означава “Законът е крал”. Тази книга отново заявява, че кралете нямат божествено право по рождение да управляват, че те трябва да служат на народа и да се подчиняват на закона. (http://www.constitution.org/sr/lexrex.htm).

Освен това, в основата на американската “Декларация на независимостта” е залегнал фактът, че човекът е “дарен от Създателя си с определени неотменими права”.
(www.ushistory.org/declaration/).

Обратно, ако Исус не беше Бог, а просто сътворено същество, тогава библейският отговор на философското предизвикателство за единството и разнообразието, наречено още “един и няколко”, както е представено в Троицата (която сама по себе си ни дава социалната основа за преживяване на единство в разнообразието) би бил отхвърлен, оставяйки ни по този начин в политическото положение да насилваме единството чрез закони, основани на хуманизма и политическата принуда. Също така, завинаги щеше да просъществува огромното разделение между Бог и човека, при което Бог би останал тайна и непознаваем за човечеството, оставяйки на хуманистичната политическа общност да се опитва да придаде на своите поданици значимост, единство в общността, истинска значимост и свързаност чрез силно централизирано управление, контролиращо техния живот.

Последно, ако Исус беше просто творение, опитващо се да придобие божественост, това би оставило отворена врата други хора да бъдат счетени за по-велики по отношение на божествения статут (например бъдещи политически крале, които биха могли да управляват като тирани). Така идеята за република, изградена върху върховен закон с демократичен процес на избор на граждански магистрати, които да служат на нуждите на хората, първоначално дойде от Стария завет (Изход 18:13-27) и беше доразвита от християнски лидери, след идването на Христос в плът.

Ползи за обществото
Когато Бог взе върху Себе Си човешки образ, Той още повече извиси уникалното достойнство на човечеството като венец на Неговото творение, създадено в Неговия образ и подобие (Псалм 8:4; Битие 1:26-27). Това извисяване на човека доведе до това християните да застанат начело на борбата срещу аборта и детеубийството; за премахването на робството; за грижата за болните, умиращите и бедните между тях; за създаването на закони за детския труд; за граждански права и универсални човешки права; за издигането на достойнството на жените, децата и семействата. (За повече информация по този въпрос прочетете “Защо мислиш по начина, по който мислиш” от Глен Съншайн и биографиите на християнски реформатори като доктор Мартин Лутър Кинг, Уилям Уилбърфорс и Чарлз Симеон.)

Следователно, милиардите хора, живели през вековете, имат огромен дълг към християнския възглед за идването на Христос в плът, за философията Му на служение към човечеството чрез политическото лидерство и организациите в служба на хората.

източник: http://josephmattera.org

Интегрирането на библейския мироглед: белег за фокусирано върху Царството образование

2010-01-07T06:15:00.000-08:00

от д-р Глен Шулц

Днес терминът “мироглед” често се използва като тема, засягаща всеки аспект от живота. Въпросът за мирогледа оказва огромно влияние върху образованието по два основни начина. Първо, начинът, по който човек мисли за света, повлиява върху това как и какво той поучава в класната стая. Няма съмнение, че мирогледът на учителя оказва огромно влияние върху мирогледа, който ще развият неговите ученици.

Второ, мирогледът на образователната система спомага за оформянето на мирогледа, поддържан от дадено общество. Интересно е да се отбележи, че при всяка смяна на властта чрез революция, едно от първите неща, които прави новото правителство, е да вземе контрол над образователната система в страната. Лидерите на новото правителство знаят, че образованието може да оформи мисленето на гражданите, съобразно вярванията на правителството, което в момента ръководи образователната система.

За да разберем въздействието, което възгледите за света оказват върху образованието, първо трябва да дефинираме какво се разбира под термина “мироглед”. Филип Джонсън заявява, че “нашият мироглед е прозорецът, през който ние гледаме към света и решаваме, често пъти подсъзнателно, кое е реално и важно или нереално и маловажно.” [1] Друга работна дефиниция на този термин е, че мирогледът е умствената представа на даден човек за “голямата картина” на реалността, оформена от нашите съзнателни вярвания или подсъзнателни възприятия за Бога, Творението, човечеството, моралния ред и цел.[2]

От тези две дефиниции можем да видим, че мирогледът на човека оформя една рамка, около всяко нещо в живота, която го кара да реши кое е реално и кое е истинско. Нашият личен мироглед задвижва всички наши ежедневни действия и отношения.

Образованието е силно повлияно от светския мироглед. В областта на светските възгледи за живота:

• Бог не съществува или, ако съществува, Той не е свързан с човешките дела и следователно няма връзка между свръхестественото и истината и реалността.
• Вселената е продукт на времето и случайността.
• Човечеството е резултат от натуралистичния процес на еволюцията.
• Моралният ред се определя и създава от всеки индивид и/или култура.
• Няма универсална цел в живота.

Влиянието на този преобладаващ мироглед в образованието е довел до разделянето на живота на две сфери – светската и свещената. Този дуалистичен възглед за живота понякога се нарича разделението светско/свещено.

Когато Хорас Ман лобира за основаването на единна система на държавните училища в нашата страна, той основно поставя ударението върху разделението светско/свещено, което поставя религията и образованието в две различни и изолирани сфери на живота. Той успява да се обоснове, че семейството и църквата трябва да поучават за вяра и ценности, а училището би трябвало да преподава факти. Смисълът на това изявление е, че образованието се занимава с неутралните факти, а вярата и ценностите се отнасят само до религиозния живот. Според Ман тези две сфери могат да функционират независимо една от друга.

Колкото по-дълго се занимавам с християнско образование и виждам толкова много родители-християни и църковни лидери да изпращат децата си в места със светски образователни програми, толкова повече се убеждавам, че средният християнин е възприел светския мироглед – особено що се отнася до образованието на децата си. Дори в умовете на много добри християнски учители, пастори и родители битува вярването, че “всички ние имаме достъп до неутрално знание, където не бива да се намесват религиозните и философските ценности.” [3]

Приемайки разделението светско/свещено “християните всъщност са приели следния компромис: стига да ни е позволено да провеждаме библейски поучения и молитвени събрания, ние ще оставим полето на академичното знание във владението на секуларистите.” Дори в нашите християнски училища откриваме ежедневни практики, отразяващи светския възглед за “академичността”.

Типична за много християнски училища е стратегията в класната стая да се вмъкнат няколко тясно дефинирани “религиозни” елементи, като молитва и заучаване на библейски стихове, и после да се преподава съвсем същото като в светските училища. Учебната програма просто разпростира един слой от духовно посвещение върху учебните предмети, наподобяващ глазурата на тортата, докато самото съдържание отдолу си остава същото. [4]

Напълно се съгласявам с Филип Джонсън и Нанси Пиърси, които предупреждават, че християнското образование би се превърнало в безплодно усилие, ако не подготви нашите млади хора да се изправят срещу светския мироглед, с който неминуемо ще се сблъскат...да обучаваме младите хора да развиват християнско мислене повече не е въпрос на избор; това е част от екипировката, която им е нужна да оцелеят.” [5]

Ако не помогнем на нашите ученици внимателно да изваят своя личен мироглед върху библейска основа, те автоматично ще възприемат ценностите на масовата култура.” [6]

Християнското образование през историята е отправяло призив за обединяване на вярата и обучението. Библейската интеграция обаче е останала основно теоретична част от преподаването и обучението. Имало е много малко насоки за това как ефективно да се планира и да се интегрира библейския мироглед в образованието.

Образованието, което даваме на нашите ученици, трябва да води към истинска мъдрост и разбиране, свързвайки цялото знание с рамката и отправната точка на библейския мироглед. Подготовката на учители, способни да направят това, е едно от най-големите предизвикателства, пред които се изправят административните ръководства на съвременните християнски училища.

Първото нещо, което всеки преподавател-християнин трябва да направи, е да отхвърли дуалистичния възглед за знанието. Няма такова нещо като неутрално или независимо знание. Причината за това е, че Бог е единственият източник на целия сътворен ред. Няма други богове, които да се конкурират с Него; няма природни сили, които да съществуват независимо; нищо не получава своята природа или съществуване от друг източник. И така, Неговото слово, закони или наредби за творението дават реда и структурата на този свят...Няма предмет, който да е неутрален във философски или духовен смисъл. [7]

Например, вземете простия математически факт, че 2 плюс 2 е равно на 4. За човек, който интерпретира този математически израз от позицията на светския си мироглед, това просто означава, че 2 броя от нещо събрани с 2 броя от нещо се равняват на четири броя от нещо. Това е чисто неутрално знание.

Обаче, когато този факт се свърже с рамката на библейския мироглед, той придобива по-голям смисъл – това е смисъл, заложен от Бог. За учителя, който интегрира библейските ценности в преподаването си, този абсолютен математически факт учи, че Бог е Бог на абсолютните стойности, че Творението функционира съобразно създадените от Бога абсолютни стойности, че човекът има способността да разбира тези абсолютни стойности, че моралният ред изисква отчетност по отношение на моралните абсолютни стойности. Дори в математиката човек може да разбере повече за Бога и Неговото творение, когато е обучаван в контекста на библейския мироглед.

Второ, трябва напълно да подчиним умовете си на Бога на творението. Както изтъква Пиърси “страхът от някакъв ‘бог’ е началото на всяка целенасочена система от знание.” [8] Трябва да се съобразяваме с Божието слово, което обявява, че страхът от Господа е начало на мъдростта. Това ще изисква от нас да интерпретираме всяко знание в светлината на Божията истина.

Нищо не притежава автономна и независима идентичност, отделена от волята на Създателя. В резултат на това цялото творение трябва да се интерпретира в светлината на взаимоотношението си с Бог. Във всяка изучавана област ние откриваме законите или наредбите на творението, чрез които Бог устрои света. [9]

Интегрирането на библейския мироглед изисква от всеки учител да си изгради собствена библейска философия за живота. Ефективното интегриране не може да произлезе от невежество спрямо Библията. През дългогодишната ми работа в сферата на християнското образование съм бил свидетел на голямото подобрение на качеството на учителите, които училищата са наемали. Отбелязали сме голям напредък в назначаването на преподаватели в училищата, които имат необходимите образователни квалификации и са много начетени в областите, в които преподават.

Обаче в момента имаме тенденцията да изоставаме в наемането и/или обучението на преподаватели, които са силни в областта на библейското знание, “очаквайки, че принадлежността им към силна църква и личните им молитви ще отговорят на тази част от изискването. Такива учители могат да създадат възглед за света и живота, повлиян от евангелието толкова успешно, колкото един пастор може да обедини Писанията и астрономията само, ако изгледа няколко епизода на космическия сериал “Нова”.” [10]
Разбрах това от личен опит, когато наскоро обучавах 600 учители ефективно да планират интегрирането на библейски мироглед в преподаването си. Едно от най-големите предизвикателства, пред които те се изправиха, беше, че не разполагаха с арсенал от библейски истини, които биха могли да използват, за да свържат темата на урока с един от петте компонента на мирогледа, които споменах по-рано в статията.

Накрая, трябва да се научим как да планираме, прилагаме и оценяваме интегрирането на библейския мироглед във всеки библейски урок, който преподаваме. Не можем просто да оставим този важен аспект на християнското образование на случайността. Всеки учител трябва целенасочено да свързва всеки предмет на всяко ниво на обучението с рамката на библейския мироглед.

Развълнуван съм във връзка с наскоро разработения от Дон Джонсън и Крисчън Овърман «Наръчник за интегриране на библейския мироглед». Това средство за планиране ефективно придвижва християнския учител отвъд теорията за приложение към практическото приложение на тази теория в класната стая. Тук в LifeWay Christian School Resources сме обучили повече от 1 000 учители как да си служат с този наръчник. Виждаме как учителите започват да виждат предмета си от друга перспектива – тази, свързана с рамките на библейския мироглед. Така те вече могат да преподават на своите ученици не само неутрални академични факти, а да им разкрият Божията цел и смисъл зад тези факти. Всеки християнски учител трябва да премине през това обучение, ако искаме успешно да изпълним мисията на християнското образование.

С Божията помощ и с нашата решителност да мислим, действаме и преподаваме от позицията на библейския мироглед, ние можем да осигурим на следващото поколение образование, което ще подготви учениците да гледат на живота в неговата взаимовръзка със самия Бог. Това е доста трудна задача, но християнското образование включва именно това.

Препоръчителни източници по темата:

Kingdom Education by Glen Schultz - www.lifeway.com/schoolresources

Making the Connections training available through www.biblicalworldviewinstitute.org

The Whole Truth by Mark Eckel - www.biblicalintegration.com

Total Truth by Nancy Pearcey - Crossway Books

[1] Pearcey, Nancy. Total Truth: Liberating Christianity from Its Cultural Captivity. Crossway Books: Wheaton, IL. Forward by Phillip E. Johnson. Page 11.

[2] Johnson, D. and Overman, C. Making the Connections: How to Put Biblical Integration into Practice. The Biblical Worldview Institute: Puyallup, WA. 2003. Page 16.

[3] Pearcey. Page 39.

[4] Ibid. Page 37.

[5] Ibid. Pages 12 & 19.

[6] Morley, P. as quoted by Glen Schultz in Kingdom Education: God's Plan for Educating Future Generations. LifeWay Press: Nashville, TN. 2003. Page 39.

[7] Pearcey. Page 45.

[8] Ibid. Page 45.

[9] Ibid. Page 35.

[10] Gangel, K. as quoted by Mark Eckel in The Whole Truth: Classroom Strategies for Biblical Integration. Xulon Press. 2003. Page 52.

Отговаря ли здравният план на Обама на библейския морал?

2010-01-07T01:31:00.000-08:00

от д-р Джоузеф Матера

Тъй като предложената здравна реформа за универсално и общодостъпно здравно осигуряване среща огромна опозиция от политиците и от обикновените граждани, президентът Обама направи отчаян опит да изтъкне морални аргументи за прокарване на плана си, за да може да получи подкрепата на ключови религиозни лидери. В речта си от 9 септември той дори цитира редове от писмото на сенатор Тед Кенеди, между които думите: “Това, пред което се изправяме, преди всичко е морален въпрос; на карта са поставени не само политически въпроси, но фундаментални принципи на социална справедливост и самите устои на страната ни.” (http://go.sojo.net/campaign/health_care accessed September 16, 2009)

Също така наскоро Обама осъществи конферентна връзка с религиозни лидери, между които общността Сожурнър, водена от евангелиста, преподобния Джим Уолис. Членовете на Сожурнър подкрепят концепцията за универсално здравеопазване, както се вижда от тяхното християнско верую относно здравната реформа: “В лицето на негативни реклами, партизанска реторика и новини, пълни със страх и полуистини относно здравната реформа, християните трябва да потвърдят позицията си, че ние вярваме в качествени здравни услуги, достъпни за всички хора.” (http://go.sojo.net/campaign/health_care accessed September 16, 2009)

Тъй като Соджърнър са изследвали по същество предложението на президента Обама за здравеопазване и изглежда го подкрепят като морално от библейска гледна точка, чувствам, че като християнски лидер съм задължен да представя своята библейска позиция.

На пръв поглед горното кредо звучи високо морално със своите егалитарни (отнасящи се до утопичната идея за всеобщо и пълно равенство на хората, за уравнително разпределение на обществените блага – бел. прев.) цели (както всички утопични крайно леви социалистически идеи), но в действителност не е библейско, защото във финансово отношение греховната човешка природа застава срещу възможността за създаване на всеобщ здравен рай от тази страна на небето. Обама се опитва да направи нещо, което дори Бог не обещава, преди Той лично да се намеси и да ни даде нова земя.
В Исая 65:17,20 се казва:
"Понеже, ето, създавам ново небе и нова земя; и предишните неща няма да се спомнят, нито ще дойдат на ум... Там няма да има вече бебе, което да живее само няколко дни, нито старец, който да не е изпълнил дните си; защото дете ще умре стогодишният, а грешник, ако умре стогодишен, ще бъде смятан за проклет."

Писанията ни учат, че само когато този нов период започне, най-накрая ще може да се каже:
“Той ще обърше всяка сълза от очите им и смърт няма да има вече; нито ще има вече оплакване, нито плач, нито болка; защото предишното премина.(Откровение 21:4)”

Също така, както виждаме в Битие 21:27, онези, които имат привилегията да достигнат това невероятно състояние на съществуване, вече ще са преминали през пресяването на Бог: “И в него няма да влезе нищо нечисто, нито онзи, който върши сквернота и който лъже, а само записаните в книгата на живота на Агнеца. ”

С други думи, там няма да има лекари-шарлатани, мързеливи хора, егоцентричност или отдаване на греха, което вреди на здравето – само онези, които обичат Бога и споделят неговите морални ценности в слава! Тоест ние не можем да се радваме на всеобща утопия, когато имаме голям брой хора, които не желаят да водят морално отговорен живот.

От гледна точка на Библията, винаги е имало условия, придружаващи Божието
щедро снабдяване чрез Неговия народ. Макар Старият завет да забранява несправедливо отношение към имигрантите в Израел (Изход 22:21), те трябвало да възприемат еврейските обичаи, култура и закон, ако искали да бъдат асимилирани и да получат снабдяване. Левит 24:22 казва: “Един закон да имате - както за чужденеца, така и за местния жител; защото Аз съм Господ, вашият Бог.” (Прочетете също Числа 9:14).

Противно на това, което представители на Сожурнър и други крайно леви евангелизатори поучават, Бог няма по-специално отношение към бедните; те трябвало да следват същите стандарти за работа, жертви, десятъци (данъци), етика, хранене и религия като всеки друг пазещ завета евреин, за да получат божествено снабдяване и здраве както като част от общоността, така и като отделни личности. Левит 19:15 казва: “Да не извършвате неправда в съд; да не показваш лицеприятие към сиромаха, нито да се притесняваш от личността на големеца, а по правда да съдиш ближния си.”

В Новия завет виждаме същия принцип на условни здравни ползи, когато Исус първоначално отказа да изцели човек, който не беше евреин. Марк 7: 26-27 казва: “(Жената беше гъркиня, родом сирофиникийка.) И Му се молеше да изгони нечистия дух от дъщеря й. А Исус й каза: Остави да се наситят децата; защото не е прилично да се вземе хлябът на децата и да се даде на кученцата. ”

Нещо повече, Ранната църква беше инструктирана да се грижи само за вдовиците, които отговаряха на определен критерий, а не за всяка вдовица. Първо Тимотей 5:9 казва: “ Да се записва само такава вдовица, която не е по-малко от шестдесет години, която е била жена на един мъж, известна с добрите си дела: ако е отхранила деца, ако е приемала странници, ако е измивала краката на светии, ако е помагала на страдащи, ако се е предавала на всякакво добро дело.”

Дори вдовиците, които отговаряха на тези критерии, първо трябваше да получат грижа от своите деца и семейства, преди да дойдат за помощ в църквата (1 Тимотей 5:3-8). Така Писанията никога не заменят личната отговорност и избор с илюзорната идея за универсална утопия. Просто не е възможно в морално и във финансово отношение едно общество да предложи безусловно качествено здравеопазване на всички преселници без драстично повишаване на данъците и без понататъшно увеличаване на националния дълг.

Християните с леви убеждения като Сожурнър, обикновено цитират случката, когато в деня на Петдесятница Ранната църква като общност се погрижи за всички присъстващи и вярващите започнаха да споделят храната, подслона и благата си с непознати за тях хора (Деяния 2:41-47). Ранната църква обаче не поощряваше комунистическия подход към живота в никое от последвалите послания или поучения, защото този пасаж в Деяния просто отразяваше отклика на църквата към кризисна нужда от храна и подслон, възникнала от това, че 3 000 чужденци приеха Христос и искаха да останат неопределено време в Ерусалим, за да приемат и доктрината на апостолите. Това беше начин на действие, дължащ се на зрелищно свръхестествено събитие, а не модел за всички църкви или за обществен живот.

В резюме, макар и много да искам всеки болен в страната да получи медицинска помощ, един евентуален федерален мандат, който безусловно заставя всеки данъкоплатец в Америка да носи това бреме, би претоварил и без това намалелия медицински персонал, би задушил възможността за оказване на подходяща и качествена здравна грижа (както виждаме това да става в Западна Европа и Канада), вероятно би предоставил пълно здравно осигуряване на нелегални имигранти, би причинил ненужна конкуренция между настоящите здравни заведения (като по този начин би довел някои от тях до фалит) и би довел до създаване на медицински власти, които арбитрарно да решават на кои нелечимо болни и/или възрастни хора се полага медицинска грижа и на кои не (тъй като медицинската грижа няма да може в пълнота да обхване всички като се има предвид настоящото съотношение между броя медицински специалисти и населението).

В заключение, ние трябва да изработим план, който да осигури здравна помощ за реалния брой незастраховани американски граждани, който много анализатори вярват, че е между 10 и 15 милиона, а не спрямо посочваната от Обама през последната година преувеличена цифра варираща между 30 и 43 милиона. Този план не бива да разрушава предимствата на здравната система, на които страната ни се радва в момента. (Въпреки всички проблеми в застраховането, нашата нация има най-добрата система на здравеопазване в света!) Национализирането на здравеопазването е пропито с лява политика, чрез която президентът и крайно леви конгресмени се опитват да установят форма на социализъм. Ако социализмът и неговият голям брат комунизмът са били толкова ефективни при посрещането на нуждите на хората, тогава Съветската империя все още щеше да съществува и Китай нямаше да има нужда да възприеме някои капиталистически принципи, за да просъщсетвува през последните 20 години.

За още анализи на здравната политика на Обама:
http://money.cnn.com/2009/07/24/news/economy/health_care_reform_obama.fortune/
http://hotair.com/archives/2009/08/11/correcting-misinformation-about-obamacare/

източник: http://josephmattera.org

Христо Кънев: "Реших да направя каквото е възможно"

2009-12-23T04:45:00.000-08:00

Център за ресоциализация на бивши лишени от свобода

Здравейте приятели !

С настоящето писмо искам да ви информирам за една уникална възможност, пред която стоим.

Ще дам малко история, за да може наистина да ви направя съпричастни.

През 1998г. в молитва, разбрах, че е волята на Бог е ние като църква да поемем отговорност за хората в Бургаски затвор. Думите, с които Святият Дух ми говори бяха от Мат. 25-та глaва "в затвора бях и не ме посетихте".Това толкова силно ме докосна (и днес пак е силно в мен), че аз не можах да остана безучастен и като млад пастор говорих с началника на затвора, и стартирахме ежеседмични посещения.

Пътя през годините на изграждането на това служение е бил разнообразен и понякога изненадващ и за нас самите. Факт е обаче, че ние вече 11-та година работим с тези хора редовно на ежеседмично ниво (понякога и до 4-ри пъти в седмицата). Ние сме там с тях и вярваме, че сме инструмент в ръката на Бог за промяната и приближаването им към Господ.

Аз се радвам на екип, който пое голяма част от отговорността и задачите, с които съм натоварен, и имам възможност да съм полезен за служението в по генерален план.

През 1999г. имах среща с бивш затворник, който за пореден път беше излязал от затвора.Тази среща явно беше продиктувана от Божията воля, защото тя сложи картина в мен.
Този мъж (както 98% и от всички затворници в България) след излежаване на присъдата си беше излязал на свобода и в рамките на няколко месеца, отново беше влязал в затвора.

Без правилна заобикаляща го среда, със занижени и неактуални професионални възможности, с изгубени трудови навици, архаична социална адаптация, без никакви средства, в повечето случаи с разрушено семейство и срамуващи се от него роднини, един човек излизащ от затвора е обречен на битки непознати за повечето от нас. Деведесет и осем процента от тези хора се връщат в "сигурната си среда".

Mъжът, с който се запознах, след третото си излизане от затвора, беше попаднал в друга среда. Християни, които работили с него в затвора, направили Център за Ресоциализация. След излизането си от затвора за 4-ти път, този мъж разказа как си e казал: "Ако пак отида в моята среда, пак ще се върна в затвора. Искам нещо да се промени в живота ми". Този мъж решил, да премине през този център за ресоциализация.

Центъра представлявал място, където християни помагат на човек да развие духовни навици, да се адаптира към актуалното състояние на обществото, да развие умения за живот. Там работят и вече променени затворници.
Този мъж беше се развил и станал проповедник и помагаше активно в основаването на нови църкви!

Чувайки това, аз го пожелах в България. Молитвата ми към Бог избликна "Изпрати мене". Десет години това желание не е утихнало.

Ние сме "на терена" и опитваме горчивия плод на недовършената работа с хора напуснали затвора. Виждаме как някои от тях сa с реални шансове и потенциал за промяна, а сме без възможност да бъдем в помощ реално, не само с проповядване... болката е голяма. Ако можех през изминалите 11 години да работя с онези, с които съм работил в затвора и излизайки на свобода, отново да работя с тях, дори и само по десетина човека годишно да слагах при нозете на Исус, то сега щеше да има една група от 100-тина мъже Давидова армия. Връзката между един човек в затвора и тези, които го посещаваме е много силна. Ставаме му и брат, и баща и приятел. Повечето от тях нямат друг, на който да се облегнат, който да вярва в тях в тяхната промяна и възстановяване! Това е кайрос момент, който е неописуем.

През последната година реших да направя каквото е възможно. Помoлих един от хората в екипа ми да поеме отговорност и да започнем да търсим всики възможни вратички за да реализираме такъв център. Църквата е плащала заплата на този човек да отдели времето си и да се занимава само с това. Не мога да опиша колко комуникация е минала, с всякакви институции на национално и интернационално ниво. След 9 месеца всичко, което бяхме направили изглеждаше безсмислено. Резултатът беше, че станахме наясно с невъзможността.

Тогава решихме, че или ще трябва да спрем до тук или трябва да излезе някакъв закон в наша полза, който да препоръчва хора, като нас работили със затворници, и това да се окаже приоритетно за Евросъюза, за България или за някой висшестоящ.

Радостната новина е, че преди броени дни получихме писмо от Министерството на Труда и Социалната политика, разпоредено от Президенството, в което ни благодарят за това, че работим със затворници и ни информират, че работата "с лишени от свобода" е приоритетна и има проект, по който можем да кандидатстваме и да усвоим сумата от 200 000 лева за работа с определен брой затворници.

В рамките на 12 месеца с тези пари ще можем да се погрижим за всичко относно спане, храна, преквалификация и други, свързани с излизащите на свобода затворници.

Срокът за подготовката на всички документи и проекти е много кратък.

Проекто-документацията ще струва около 6 000 лв. Около 1 000 лв. са необходими за да започнем проектите, а останалите при внасянето на документите.

Ние стартирахме процедурата. Сумата от 1 000 лв. е събрана, подписали сме договорите и до 10 Януари 2010 г. трябва да платим другите пари за проектите. Аз реших, че ще направим каквото можем, а до къде ще стигнем - незнам. Няма да съжаля за нито един лев даден в тази посока, защото отговорността ми е да приложа дела на вярата си.

Срока за приключване на всички проекти и предаването им е 28 Януари 2010г.

Считам, че всеки от нас може да изпълни думите от Евангелието на Матей 25 гл. "в затвора бях и ме посетихте". Може би не лично да е там, но с подкрепата си в молитва, финанси или който за каквото има сила.

Лично аз съм много развълнуван. Виждам тази възможност, като старт с необятен край.

Благодаря за отделеното време и споделеното вълнение!

от Христо Кънев*

PS. В послеписа искам да споделя една реална история:

Когато съобщих това в църквата в Бургас, за възможността пред която стоим, една възрастна жена дойде и Господ много ме съкруши през нея. Тя ми каза, че преди 3 месеца Бог й казал, че ще има нещо което ще се случи за центъра за ресоциализация за затвора и тя да отделя пари от една пенсия, която получава.

Жената носеше 250лв., които е отделяла и чакала информацията за този център. Това бяха първите пари от тези 1000лв.
Историята с вдовицата и двете лепти явно има продължение и в наши дни.

Въпроса ми към мен самият е: "Аз къде съм"?

* Христо Кънев е основател и апостол на апостолски център "Правда, мир и радост в Святия Дух" в гр. Бургас, част от вероизповеданието Апостолска Реформирана Църква.

Източник: http://rightpeacejoy.org

Рушители на семейството и обществото

2009-12-09T02:58:00.000-08:00

На 14 ноември 2009 год. в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски” се проведе международен семинар на тема: "Образователните институции като цел на сектантската дейност", организиран от „Център за проучване на нови религиозни движения” с председател Иван Желев Димитров, професор при Богословския факултет. Той откри семинара с кратки встъпителни думи. По време на семинара се наблягаше на големите опасности от действията на сектите.

Тук нямам намерение да се занимавам със сектите, особено тези, които са в противоречие с Библейските истини и носители на еретически учения. Позицията ми по този въпрос е ясно изразена в статията „Секти и ереси”, но нека размислим по поставените въпроси.

Свещеноиконом Силвестър Янакиев изтъкна, че „В последните 20 години нашият разграден държавен двор стана уютно място за всякакви религиозни секти”. Посочена бе също голямата опасност от сектите за децата ни, българското семейство и българското общество.

Но така изказано това твърдение поражда много въпросите:

- Кой направи България разграден двор за тези 20 години?

- Кой е виновен за това поголовното разпадане на българското семейство? За духовната нищета на нашите деца? За покварата в нашето общество?

Факт е, че слабият се страхува от по-силния. Това ни разкрива какво е състоянието на правителството и на църквата в България. И понеже те са безсилни да се противопоставят на вредното влияние на покварата и на лъжеученията, които се разпространяват в нашето общество, а не искат да признаят, че са бездейни и безсилни, те търсят вината в другите. Загрижени за личните си интереси, те оставят двора ни разграден.

Търсенето на вината у другите е бягство от лична отговорност. Ние не сме се справили с работата си, но за това са виновни други.

Сектите ли са виновни, че ние не сме научили децата си на вяра в Бога, на страх от Бога, на смирение пред Бога?

Сектите ли са виновни, че не сме научили децата си на морал, на чистота, на запазване на своя брак и семейство?

Сектите ли са виновни, че не сме възпитали децата си на труд, на почит и уважение към родителите си, към по възрастните, към учителите си?

Към коя секта бяха тези народни представители, които искаха да се приеме поправка към семейния кодекс за узаконяване на съжителство без брак?

Към коя секта принадлежи бившият председател на Народното събрание професор Герджиков, който подкрепяше това предложение и „пророкуваше”, че след 50 г. бракът и семейството в България ще изчезнат?

Към коя секта принадлежи бившият министър председател Сергей Станишев, който живееше без брак със своята приятелка?

Към коя секта принадлежи сегашният министър председател Бойко Борисов, който живее без брак със своята приятелка?

И не само те, но и още други политици, общественици, интелектуалци. Какъв пример дават те на нашето младо и подрастващо поколение за тяхното възпитание, изграждане и запазване на семейството.

Всички те са много по-опасни за разрушаването на българското семейство и от най-вредните секти, които се появяват.

Христос е предупредил църквата, че „много лъжепророци ще се появят и ще заблудят мнозина” (Матей 24:11); „ще се появят лъжехристи и лъжепророци” (24:24). Това ни говори много ясно, че лъжехристи, лъжепророци, лъжеучители винаги ще има в този свят на безбожие. Това не трябва да ни изненадва и да ни плаши. Те не са явление само на нашето време. Те не са рожба на нашия разграден двор. Но Господ Исус Христос не ни казва да воюваме с тях, да ги гоним и убиваме, а да се пазим от тях. „Пазете се от лъжливите пророци, които идват при вас в овчи кожи, а отвътре са вълци грабители” (Матей 7:15) Да пазим себе си, децата си, семейството си. А това може да стане само когато ние знаем Неговите истини и живеем според тях като ги прилагаме в живота си.. „Тия думи, които ти заповядвам днес нека бъдат в сърцето ти и на тях да учиш прилежно децата си…” (Втор. 6:6-7).

Нека припомним още един съвет от Божието слово и тогава да изпитаме себе си къде е нашето място? Какви родители сме? Как сме възпитавали нашите деца? „Това, което чухме и научихме и нашите бащи ни разказаха, няма да го скрием от децата им, но на идното поколение ще разгласяваме славата на Господа, Неговата сила и чудесните дела, които извърши. Защото Той постави свидетелство в Яков и положи закон в Израил, за които заповяда на бащите ни да ги възвестяват на децата си. За да ги знае идното поколение, децата, които щяха да се родят, за да станат те и да ги разказват на своите деца. За да възложат надеждата си на Бога и да не забравят делата на Бога, но да пазят Неговите заповеди и да не бъдат като бащите си упорито и непокорно поколение” (Псалом 78:3-8).

Преди да отправям своите обвинения и да се нахвърлям към тези, които са успели да измамят детето ми, да запитам себе си – какво съм направил аз, за да науча детето си да се пази от многото измамници, които са на този свят. Ако не направя това, а само хвърлям обиди и заплахи към измамниците, детето ми ще продължава да стои изоставено и беззащитно. Ние прехвърляме на училището своята отговорност като родители и възпитатели. Учителите оправдават себе си, че те дават знание на децата, а не възпитание и се оправдават, че на децата им липсват първите седем години, времето, когато те трябва да получат своето домашно възпитание.

Нека не се опитваме да оправдаваме себе си като обвиняваме другите.
Нека видим къде е църквата, която трябва да научи родителите на вяра и морал?
Нека престанем да избираме управници, които са без вяра, чест и морал.
Нека видим себе си дали сме добър пример на децата си за вяра и морал?
Едва тогава можем да се запитаме какви трябва да бъдат "Образователните институции”, какво трябва да бъде образованието в училището и как то да възпитава децата ни.

Нека не чакаме друг да свърши нашата работа…

Христо КУЛИЧЕВ

Когато детето лъже - трета част

2009-11-06T05:42:00.000-08:00

От шест до осем години

Какво да очакваме на тази възраст?

Колкото повече порастват, толкова по-изкусни и не така наивни стават детските лъжи. Не е задължително обаче всяка една лъжа да е осъдителна. На тази възраст много лъжи са породени от емоционални и свързани с разтежа тревоги в малкия човек - такива като нуждата да бъде важен или желанието да споделя нечии чувства. Добрата новина е, че вашето дете ясно осъзнава разликата между правилно и грешно, иначе не би си правило труда да лъже.

Какво можете да направите?

Първо разберете с какво точно си имате работа. Преди да научите детето защо не бива да се лъже, трябва да разберете защо му е било необходимо да изкриви истината. По-долу са дадени съвети за някои от най-често срещаните видове лъжи.

Преувеличените истории

Когато детето ви каже, че е направило тройно сално в часа по физически упражнения, това може да е защото още не разграничава напълно истината от фантазията или защото се опитва да привлече внимание. Ако преувеличава толкова много своите истории, така че в крайна сметка те се оказват изцяло неверни, може би му липсва самоувереност и така се опитва да изтъкне малко себе си. Възможно е детето да се чувства притиснато от необходимостта да е добро в нещо или да иска да бъде прието в някоя определена група от негови връстници.

Каквото и да стои зад тези преувеличени истории, важно е да не се присмивате на детското самохвалство, иначе самочувствието на детето ще намалее още повече. Покажете му, че го приемате такова, каквото е и не забравяйте да го похвалите за реалните му успехи. Кажете: "Знам, че това за тройното салто не е истина, но аз те обичам, въпреки че не можеш да правиш такова сложно премятане."

Ако детето се изфука с някоя лъжа пред трети човек, не бързайте да го обвинявате публично. Изчакайте да останете сами у дома и тогава внимателно и нежно му обяснете защо не бива да се лъже.

Лъжите за прикритие

Когато 6-7 годишното дете твърди, че не е оставяло вратата отворена, така че домашната котка да може да избяга, то ясно разбира, че е направило нещо лошо и се опитва да прикрие това. Целта му е да избегне вашето неодобрение или дори наказание.

В такава ситуация е трудно да се реагира, защото ако накажете детето, то може да си помисли, че лъжата му е била недостатъчно добра и да се опита да измисли нещо още по-опашато следващия път. От друга страна, ако не го накажете, то няма да спре да ви лъже. Най-добре е да намерите начин да му обясните колко лошо нещо е лъжата, без да му прощавате напълно за белята, отколкото да го накажете двойно - веднъж за това, което е направило и втори път за това, че се е опитало да го прикрие. Така само ще стимулирате изобретателността му. Реагирайте кротко,а не бурно. Фокусирайте се върху мотива за лъжата, а не върху самият акт на лъжа. Кажете на детето колко сте разочаровани, че то се е опитало да скрие от вас лошата си постъпка. Уверете го, че всеки човек греши и това е допустимо. Неприемливо е обаче човек да не поема отговорност за това, което е направил. Вместо строго наказание, може да измислите начин да накарате детето да поправи сторенето. Например да обиколи квартала и да потърси котето.

Угодническата лъжа.

За вашето дете това е като спускане по течението. То ви казва нещото, което искате да чуете. "Не, нямам повече домашни.", "Да, изядох си сандвича на обяд.". Дори да ви се струват безобидни, не бива да подминавате тези лъжи, защото ще оставите у детето усещане, че честността не е чак толкова важна.

Белите лъжи.
Ще останете изненадани как от 6 годишна възраст децата съвсем ясно започват да разбират понятието 'бяла лъжа' и да я прилагат, за да не наранят нечии чувства. Малката ви дъщеря казва на приятелката си, че новата й рокля е очарователна, просто защото цялото училище гледа с насмешка на тази ужасна дреха. Не бързайте да насърчавате и хвалите детето за подобни постъпки. Бъдете много внимателни, защото децата лесно схващат, че си толкова по-приятен на някого, колкото по-мил си с него. Детето може да започне прекалено често да прикрива своето мнение и да се въздържа от коментари, които знае, че няма да се харесат. С времето това ще понижи самочувствието и увереността му. Помогнете на детето да открие тънката граница между това да премълчиш за грозната рокля и да отстояваш собствените си възгледи.

Източник: "На фокус"
По материали на http://www.parentcenter.com

Какво става у нас

2009-10-28T04:08:00.000-07:00

У нас стават неочаквани, необичайни и тревожни неща. Всеки се спира на това, което му се вижда интересно, важно, необикновено. Ние не можем да подминем с безразличие действията на новото правителство, които засягат свободата на съвестта и на вероизповеданията. Явно е, че се връщаме във времето от преди 60 години, когато комунизмът набра сили и започна тотално настъпление срещу вярващите в България.

Тогава бе създаден закон, според който всяко вероизповедание трябва да бъде регистрирано. Създаде се и Дирекция по вероизповеданията, която имаше задължението за извършва тази регистрация. В резултат от приложението на този закон тази Дирекция не регистрира нито едно от съществуващите вероизповедания, които още от турското робство са давали своя принос за духовната и политическата свобода на България. Но в замяна на това тази Дирекция беше репресивният орган за всички вероизповедания.

Новото, което се предлага от сегашното правителство на ГЕРБ е характерно с това, че се изисква пререгистрация на всички вероизповедания регистрирани след промяната от 1989 година. Предлага се промяна, според която вероизповеданието трябва да има минимум определен брой членове и свой храм, за да получи регистрация. Очевидно е, че с тези предложения, които поставят определени условия, за да може дадено вероизповедание да получи регистрация, вероизповеданията се подлагат на нов вид „по модерни” репресии.

Преди да се спрем на тези предложения за промяна, трябва не само да обърнем внимание, но много дебело да подчертаем, че в нашата страна нашите управници не спазват нашето законодателство. То гарантира на гражданите на Република България свобода на съвестта и свобода на вероизповеданието. Следователно никой няма право да предлага и приема закон, който ограничава тази свобода на гражданите.

Нека подчертаем още един факт. Съгласно българското законодателство църквата е отделена от държавата. Следователно ръководителите на държавата не трябва да се бъркат в работата на ръководителите на църквата и да поставят условия и правила за регистрация на едно вероизповедание. Всички те са еднакво отговори пред законите в страната.

Явно е, че хората, които правят тези предложения не разбират нито от вяра, нито от политика и по погрешка са влезли в парламента. Това е повече от ясно.

Тройната коалиция се опита в предишния парламент да направи такива предложения за промяна в закона за вероизповеданията, но се усети навреме, че не постъпва добре и се отказа. Правителството на ГЕРБ е решило много мащабно да влезе в техния коловоз.

Цвета Георгиева от името на войнствената партия АТАКА не се интересува вече от корупцията и мафията и решава да поведе борба против вероизповеданията. Тя не се съобразява с изискванията на споменатото вече законодателство, което гарантира свободата на съвестта и свободата на вероизповеданието. Тя поставя условие за регистриране на едно вероизповедание да има числен състав минимум пет хиляди души и да притежава свой храм. Но съгласно приетото законодателство у нас само регистрирана организация, църква или фондация или друга има правото да притежава или да придобие имот. Явно, г-жа Георгиева не знае това….

Още по смела е Д-р Красимира Симеонова. Тя не само принадлежи към партия ГЕРБ. Тя е Заместник-председател на Комисията по правата на човека, вероизповеданията, жалбите и петициите на гражданите. Не можем да си представим каква е нейната осведоменост по тези въпроси, като имаме предвид, че председателят на тази Комисия в миналия парламент проф. Герджиков смяташе католиците за протестанти.

Но тя прави изявления, които не са по-малко изненадващи – Според нея традиционните вероизповедания в нашата страна са християнството, юдеизма и мюсюлманството. Но ние очакваме да чуем нейният отговор дали в християнството тя включва само източното православие? Тогава какви са католиците? Според проф. Герджиков те са протестанти. А според Вас какви са? Какви са и протестантите? Разбрах, че сте от Велинград. Да сте виждали там протестанти? Аз знам, че има и всички те са носители на добродетелите, за които вие казвате, че днес липсват от нашето общество и те ще продължават да липсват, щом като Вие и такива като Вас имате такива отчайващи познания за християнството.

Нека чуем още нещо - „Напълно логично е, след като за регистрацията на една партия се изискват минимум 2500 членове, за регистрацията на едно вероизповедание да се изисква долен праг на 250 000 последователи”. Нека направим едно малко сравнение – една партия, която може да тероризира, да направи революция или преврат в страната може да се регистрира с 2500 члена.

Това означава, че един партиен член по вредност, сила и влияние е равен на 100 души от едно вероизповедание. Не показва ли това сравнение колко безобидни и безопасни са членовете на едно вероизповедание. Защо е необходимо такова злонамерено отношение към тях?.. Няма ли да се засрамят тези управници, които нямат понятие от вяра, а са тръгнали да доубиват малкото останала вяра у нашия народ. Какво е тяхното място в Европейския съюз, където само нашите съседки Гърция и Румъния са източноправославни?

Нека оставим настрана партията АТАКА. Какво е поведението на партията ГЕРБ, която претендира, че е „европейска” партия. Как ще се представи тя пред Европейския съюз с такова погазване на правата и свободите на гражданите, които управлява. Как ще се оправдава това правителство за беззаконията, които върши?

Народната поговорка казва: „Когато Бог иска да разруши на един човек дома, най-напред му взема ума.” В народните мъдрости има много истини. Дали тази истина се отнася за ГЕРБ, за сегашното правителство или за народа ни, който продължава да избира такива управници?

Но едно е вярно в цялата човешка история – Бог не е за подиграване и всеки, който е вдигал ръка срещу Бога е получавал своето наказание без значение дали това ще бъде цял народ или отделен човек. Който се съмнява в това нека прелисти пожълтелите и белите страници на историята. А тези, които на 10 ноември ще празнуват двадесет годишнината на прехода са наясно, че преходът завърши. Завърши разграбването на България. Завърши играта на криеница. Ще продължи старата игра на гоненица „Кой кого в полза на социализма?” Социализмът с ново лице и стара идеология е не само в действие, но в тотално настъпление.

Христо Куличев

Когато детето лъже - втора част

2009-10-21T05:37:00.000-07:00

Три – до петгодишните

Какво да очакваме на тази възраст?

Във възрастта между три и пет детето започва да различава истината от лъжата, но това не означава, че може да се разчита изцяло на това, което казва. То все още се влияе от лесното забравяне, пожелателното мислене и въображението си. (Детето съвсем честно не си спомня да е оставяло кърпата на пода, то наистина иска да вярва, че не е стъпвало в калта и е съвсем сигурно, че вятърът е отвял броколито му от чинията на пода за да го изяде кучето!)
Когато децата на тази възраст лъжат съзнателно и с желание, то е защото се страхуват от наказание или че ще ни разочароват. Детето на тази възраст още не е развило съвест, която да го предпазва от казването на лъжи. Но пък то знае, че някои неща са лоши и не иска да си има неприятности. Можете да насочите детето си в правилната посока, за да стане честен човек, като му създадете среда, в която се чувства в безопасност да казва истината.

Какво можете да направите?

Избягвайте заклеймяването и епитетите.
Не наричайте детето си лъжец. Това само ще го накара да се защитава и с течение на времето то може да започне да ви вярва и да се държи в съответствие с този епитет. Вместо това му дайте да разбере, че не харесвате лъжите, но въпреки това го обичате – независимо от това какво е направило. Кажете нежно, но твърдо: “Това не ми се струва вярно. Понякога всички се страхуваме да кажем истината, ако се боим,че сме направили нещо лошо.”

Не задавайте въпроси, чиито отговори вече знаете.
Ако сте сигурни, че детето ви не е изчистило стаята си, въздържете се от желанието да попитате: “Изчисти ли вече?”. Това просто ще създаде подходяща ситуация за лъжа. Вместо това кажете: “Виждам, че не си изчистил стаята си” или още по-добро: “Моля те, покажи ми изчистената си стая”, което ще му покаже, че възнамерявате да се уверите лично какви са фактите. По този начин вие можете да се справите със задачата да видите как детето носи отговорност да изпълнява задълженията си, без да създавате предпоставки за лъжи. Ако пък хванете детето, че лъже, не питайте: “Истината ли ми казваш?” Много малко деца (и само някои възрастни) биха отговорили с “не” на този въпрос. По-добър ефект би имало да реагирате с: “Това ми звучи като измислица. Нали знаеш, че няма да се случи нищо лошо, ако кажеш истината”.

Намерете причината, поради която детето лъже.
Детето ви мами на едро при семейна игра и след това отрича да е направило нещо нередно. Вместо да му изнесете лекция, му кажете: “Знам, че за теб беше много важно да спечелиш тази игра”. След това го оставете да ви обясни защо е искало толкова много да спечели играта. А после двамата можете да обсъдите кои са другите начини да се опита да спечели и защо е толкова важно да се играе честно.

Награждавайте казването на истината.
Когато детето каже истината, похвалете го. Особено ако сте го хващали да лъже преди, то ще се почувства гордо, ако му кажете: “Благодаря ти, че ми каза истината. Обичам да постъпваш така”.

Не забравяйте “благородните” лъжи.
Вие искате детето ви да бъде честен човек, но все пак не толкова, че да изтърсва неща, които нараняват нечии чувства. (“Бабо, това е тъп подарък. Вече съм много голям, за да ми подаряват плюшени мечета”.) Обяснете защо е важно да се търси винаги нещо положително, което можете да кажете, дори да е само толкова общо като "Благодаря, че си се сетила за рождения ми ден, бабо".

Научете детето, че лъжите не действат.
Всички правим грешки и децата не са изключение. Ако детето разгорещено отрича да е ритнало и счупило вазата с новата си топка, кажете му как вие виждате нещата – “Струва ми се, че на теб ти се иска да не си счупил вазата” – и му предложете начин, по който да се реваншира за държанието си (например да помогне в почистването на белята и да залепи отново вазата). Така то ще разбере, че лъжата не го прави по-малко отговорно за действията му.

Давайте добър пример.
Най-добрият начин да научите детето на честност е самите вие да сте честни. Детето ви ще обърква правилата, ако ви чува да казвате на някой по телефона, че съпругът ви не е вкъщи, докато той реже зеленчуци в кухнята или ако казвате на касата, че то е по-малко от възрастта си, за да можете да спестите пари. Дори с такива трудни неща като болест, смърт или развод се опитайте да сте праволинейни и да казвате истината. Дете, на което са казали ,че болният му дядо “просто е заминал за малко”, ще се притеснява и разстройва от смъртта, ще загуби вяра във вашите обяснения и ще е склонно да си мисли, че казването на истината не е чак толкова важно. По-добре е да подходите към нещата внимателно – но честно.

Източник: "На фокус"
По материали на http://www.parentcenter.com

Законът за вероизповеданията

2009-10-06T01:06:00.000-07:00

Доколко едни управници са загрижени за народа показва тяхното отношение към вярата в Бога.
Доколко тяхното отношение към вярата в Бога е правилно се вижда от това какви хора се занимават със създаването на закон, който определя отношението на управниците към вярващите и отношенията на вярващите помежду си.

Когато комунистите дойдоха на власт след 9 септември 1944 година те показаха своето безмилостно и безчовечно отношение към вярващите. Узакониха го със своя закон за вероизповеданията и ги лишиха от всички права и свободи. В резултат от дългогодишното комунистическо управление, което системно убиваше духовно българския народ, днес този народ живее без вяра, без морал и без никакви перспективи за своето бъдеще.

Виждайки безизходицата за себе си и за своето управление, управляващите направиха така наречената „промяна” преди двадесет години. Тази тяхна „промяна” донесе и създадената от тях своеобразна „демокрация”. Тази „демокрация” даде възможност на старите управници, на техните деца и внуци да разграбват безогледно българската държава и да разрушават безмилостно нейната природа. Никой на никого не търсеше сметка. Нали в нашата страна има „промяна” и цари „свобода и демокрация”.

Същите тези управници се опитаха да променят и комунистическия закон за вероизповеданията. Създадоха нов закон, който постави в неравнопоставено положение вярващите хора в страната ни. Имаше не малко протести и критики към този нов закон както в страната, така и вън от нея. Но това не стресна нашите управници. Тези, които са свикнали да управляват с диктатура много мъчно се разделят с нея. Бързо намират начин да я променят, но не да я отменят. Но много скоро станаха очевидни недостатъците на тоя бързо скалъпен и вече остарял нов закон. Така се стигна до предложение за нов закон за вероизповеданията, който новото правителство иска да внесе в парламента.

Каква е обстановката около това ново предложение?

Първото нещо, върху което трябва да се замислим е доколко тези хора, които внасят и подкрепят новия закон за вероизповеданията са свързани с църквата и с вярата в Бога. Може някои от тях да представят своето кръщелно свидетелство или документ за принадлежност към някое вероизповедание, но има ли в сърцето му зрънце вяра? Посещава ли църковните слежби? Има ли в поведението му честност, справедливост и християнски морал? Такива хора трябва да се занимават със закон, който ще регулира отношенията между хората, имащи различно вероизповедание и отношенията между вероизповеданията и държавата. Но сурови, безчувствени и безверни юристи не трябва да се занимават с такъв закон. Един закон може да е логичен, но да не е справедлив. Дори и когато се смята, че законът е справедлив, той може да не е добър. Важно е на каква основа се изгражда тази справедливост. По време на комунистическото управление най-много се говореше за справедливост и най-много хора се онеправдаха. И всичко това ставаше напълно законно.

Второто нещо, което прави впечатление на всеки буден и съзнателен гражданин е факта кои хора се занимават с този закон. Вносител е народният представител Цвета Георгиева от партия „Атака”. Това е партия, която е доказала липсата на търпимост, не скрива своя кариеризъм и безпринципност. Но каква е реакцията на партията „ГЕРБ”, която претендира да бъде „европейска” партия? Министърът Божидар Димитров, който е от тази „европейска” партия и отговаря за вероизповеданията, подкрепя предложения нов закон. А той е от прословутата Държавна сигурност. Тази Държавна сигурност, която е добре известна със своите беззакония, престъпления, гонения на тези, които изповядваха своята вяра в Бога, която преследваше всички самостоятелно мислещи хора. Сега този човек, вероятно с други свои колеги, ще вземе дейно участие в изработването и приемането на новия закон за вероизповеданията. Добре знаем какъв нов „демократичен” закон могат да създадат хора от Държавна сигурност? Може би те разчитат, че младото поколение не знае това?... Тук ще се намеси и авторът на сега действащият закон за вероизповеданията Борислав Цеков. Тогава той прояви характерните за младостта самонадеяност и липса на възпитание. Всеки човек се променя за по-добро или за по-лошо.

Третото нещо, което ще накара всеки разумен човек да не е безразличен към неразумните предложения в този нов закон е условието, при което едно вероизповедание може да бъде регистрирано. Изненадващото условие е, че вероизповеданието трябва да наброява пет хиляди члена и да разполага със свой храм. За да стане по разбрано това неразумно условие, ще си послужим с примера за раждането на един бъдещ гражданин на нашата страна. Преди да излезе от утробата на своята майка той трябва да декларира, че има осигурено място за живеене, осигурена издръжка. Едва тогава това отроче може да излезе на бял свят и да се регистрира като пълноправен гражданин в нашата „демократична” Република. Дали при едно такова законодателство на нашето ново правителство няма да има вече изоставени деца?

Нека да оставим на спокойствие тези невинни създания. Те ще продължават да се раждат независимо колко са умни нашите управници. Нека се върнем към условието за регистриране на едно вероизповедание. Нелегално ли то трябва да развива своята дейност, за да има пет хиляди члена? Съгласно нашето законодателство едно изповедание не може да придобие собственост АКО то не е регистрирано. Тогава!.. В какъв омагьосан кръг ще ни завъртят нашите управници?

Дано нашите управници разберат, че както няма да спре раждането на деца, независимо в какви условия ще се роди това дете, така няма да спре създаването на групи и групички, на църкви и църквички независимо от условията, които ще се поставят за тяхната регистрация и в какъв калъп искат да ги вместят.

По този начин нашите управници за сетен път ще покажат своето отрицателно отношение към вярващите в нашата страна. Ще докажат, че „демокрацията”, която те създават потвърждава, че гонението на вярващите продължава чрез напълно „законни” форми.

Факт е, че една фондация, създадена от двама или трима души се регистрира много лесно и се ползва с много повече привилегии в своята дейност от едно вероизповедание, което е доказало своя принос към нашето общество.
Факт е, че гей клубовете в нашата страна и провеждането на гей парадите се ползват с по-голяма закрила в нашето общество от тези, които искат да живеят като нормални хора и да имат свое нормално семейство.

Не показва ли това, че ценностната система в нашето общество е напълно объркана, а общественици, правителство, парламент престъпно нехаят?

Докато народ и управляващи не разберем, че всички проблеми, които ние имаме, били те финансови, социални, икономически, политически, етнически, морални, са преди всичко духовни проблеми, ние не можем да намерим тяхното правилно решение. То ни е дадено в Божия закон. Само тогава, когато ние се съобразим с него, ще се създават закони, които ще ни помогнат да излезем от блатото, в което сме затънали и тръгнем по добрия път към напредък и успех.
Христо КУЛИЧЕВ

Когато детето лъже - първа част

2009-09-28T05:27:00.000-07:00

Двегодишните

Какво да очакваме на тази възраст?

За едно двегодишно дете линията между истина и измислица е много неясна. Докато не стане на 3-4 години, вашето дете няма да е в състояние да разбере концепцията за истина – нещо, което почива на факти – и затова то няма да разбира и какво е лъжа. И докато за поведението на детето може да му се търси отговорност, то не може да бъде считано отговорно за лъжите, понеже не разбира какво е да лъжеш.

През първите 3 години от живота въображението царува и “пожелателното” мислене играе първостепенна роля. Т.е. – това, което се случва във фантазиите, за детето придобива реалност. Когато детето отрича, че е извадило крака на войника на братчето си, независимо че сте го хванали докато го прави, то отрича отчасти заради “пожелателното” мислене и отчасти от страх. То знае, че вие сигурно ще сте му ядосани заради тази постъпка и сега си пожелава да не го е правило. Да го накарате да си признае на тази възраст е по-маловажно, отколкото да го накарате да разбере грешката, която прави като чупи играчката на брат си.

Какво може да направите?

Избягвайте да задавате въпроси, чиито отговори вече знаете.
С дете на тази възраст е важно да не създавате ситуации, които да го карат да лъже. Разбира се, когато видим сини драсканици по стената в кухнята, всички се изкушаваме да се обърнем към детето и да го попитаме ядосано: “Ти ли го направи?” И детето най-вероятно ще отговори “не”, дори още да стиска пастела в ръката си... То се страхува, че ако каже “да”, това ще ви ядоса още повече.

Вместо да се гневите, опитайте да кажете: “Съжалявам, че това е станало! Сега ще научим нещо за стените”. Вземете леген и гъба и започнете да търкате, като държите ръката на детето така, че то да ви помага. Когато свършите, детето вече има чувството, че тази стена му “принадлежи” и си мисли “Хей, това е нашата стена и ние искаме да е чиста!” По този начин няма гняв срещу изречена лъжа и детето се учи на отговорност. (Все пак не се изненадвайте, ако детето надраска стената отново на следващия ден, просто за да може да я изчисти пак – за разлика от родителите, за двегодишните домакинската работа е забавна. Бъдете спокойни, новостта скоро ще отшуми.)

Награждавайте истината.
Ако детето ви си признае, че е направило нещо лошо, реагирайте позитивно на факта, че е казало истината (“Благодаря ти, че ми каза! Знам, че ти беше трудно.”) и след това се занимайте с проблема. Ако реагирате само с гняв и наказание, тогава защо му е на детето следващия път да ви казва истината?

Давайте добър пример.
Най-добрият метод да научите детето на честност е самите вие да бъдете честни, така че изпълнявайте обещанията, които давате. Ако кажете на детето “Ще идем в парка след обяда”, тогава вземете играчките за пясък и тръгнете към външната врата направо след като се наобядвате – или на първо място избягвайте да правите обещания, ако има възможност да не успеете да ги изпълните.

Оставете детето да фантазира.
Докато карате по-голямата кака на уроци по балет, двегодишното ви дете изведнъж обявява: “И аз отивам на балет, в МОЕТО балетно училище”. Вие знаете, че то просто се опитва да имитира каката, така че вместо да му изнесете лекция за това колко е важно да се казва истината, отговорете много впечатлено: “Наистина ли?” и го оставете да доразвие това хрумване. Ако каката протестира, напомнете й, че сте изтърпявали и нейните фантазии, когато е била малка.

Продължава...

Източник: сп. "На фокус"
по материали на: http://www.parentcenter.com

Методът на взаимно образование и неговото приложение днес

2009-09-23T05:19:00.000-07:00

от Даниела Беличовска

КИЛИЙНОТО ОБРАЗОВАНИЕ В БЪЛГАРИЯ

Килийните училища в България отразяват нуждата от просветеност и духовно пробуждане, която може да бъде идентифицирана в българската народопсихология много преди исторически установеното начало на нашето Възраждане.

Зараждането на килийното образование може да бъде търсено, според някои източници, още през 15-ти век, когато възникват пъвите килийни училища, където като обучители са активно въвлечени главно монаси, свещеници, по-рядко занаятчии и други по-грамотни, посветени на просветителската мисия, българи. Например в София 1578 година вече има две такива училища, където се обучават главно бъдещи свещеници,а през 1825 година е отворено първото обществено килийно училище в столицата. Съществуват няколко типа килийни училища: към манастирите, към църквите и училища с обществен характер, чиято поява датира през 18-ти век. Обучението се извършва на гръцки и църковнославянски език.

Първоначално училищата функционират в манастирски килии и църковни пристройки. През 17-ти и 18-ти век, според изследванията на Николай Генчев (Генчев 1988) върху този период, се появяват и първите частни килийни училища, спонсорирани от обществени лица – главно еснафи и богати търговци. Характерът на обучението в тях обаче отново не надхвърля обичайните рамки на религиозната им насоченост. Отличителен белег на този тип училища е начинът им на работа, който в повечето от случаите се характеризира с индивидуална работа с всеки ученик.

Въпреки недостатъците си, едни от които са строгите наказателни мерки спрямо учениците и едностранния характер на преподаването, лимитирано до изчитане и наизустяване на пасажи от познатите религиозни книги: Псалтир, Часослов, Апостол, изследователите са единомислени относно ключовата роля, която килийното образование има за съхраняване и продължаване на културно-просветната традиция в периода от 15-ти до 18-ти век.

Историческите източници показват, че на учениците е предоставена възможност да получат и елементарни знания по математика, география, писане, естествознание. Така (особено през 18.век) училищата започнали да придобиват и светско-просветителски характер. По-известни са : килийното училище в Разлог, построено 1835 година, където освен религиозните книги, на децата се преподавало граматика, аритметика, землеописание. В село Голям извор от 1816 година функционира подобно училище, което днес е преустроено в музей на образователното дело „Школото”.

Приносът на този тип институции и на килийното обучение като цяло е най-вече във възстановяването на просветната дейност в страната ни, която се намира под турско робство, в опазването на българската духовност и не на последно място в издигането на ново ниво, според Минко Гечев (Гечев 2002.) на жаждата за знания у българите. Възкресяването на идеята за различно, по-широкоаспектно обучение с подчертан (в по-късните векове: 17-ти и 18-ти век) нерелигиозен характер, родена в килийните училища, намира първоначалната си реализация именно там.

Родолюбиви българи създават едни от първите частни училища по нашите земи. Такова е: Училището на поп Никола от село Драгойново, който може да бъде приет и като един от пионерите на домашното образование у нас. Осъзнавайки нуждата на своите синове от образование, той намира монах Захарий и през 1824 година свещеникът основава в две от стаите на собствения си дом първото килийно училище в околността, където първите ученици на монаха са двамата сина на поп Никола. Самите те по-късно стават учители, а в къщата на свещеника не липсват ученици за един дълъг период от време.

За времето си килийният тип обучение според изследователи (Гечев 1967) е най-адекватната форма за продължаване на културните ни традиции и за съхраняване на писмеността, в един по-късен етап на своето развитие килийните училища се превърнали и в огнища-разпространители на идеите за национално освобождение, за което свидетелстват Влайковите мемоари „Преживяното”(Влайков 1964). Идеята за по-прогресивно светско обучение продължава да вълнува нашите просветители и повечето от представителите на еснафското ни съсловие, които се превръщат в основните спонсори при изграждането на нови български училища.

Идея за образование, което малко или много започва да доминира и да гради нова парадигма, ценностна система и приоритети в един постоянен паралел с просветните традиции и нововъведения в съседните ни народи. Така в началото на 18 век, детерминирано от растящата нужда от нова реорганизация на учебно съдържание, методика и модели на преподаване, се оформя едно ново просветно движение, чиято цел е промяна на съществуващата в момента килийна система на обучение. Промяната е наложена и от нарастващата несъвместимост между тази система и прогресивното развитие на производството.

На търговците, еснафите и предприемачите били необходими реални знания по аритметика, география, елементарна грамотност по четене и писане не само за да управляват собствените си дейности и предприятия, но и за да могат да реагират адекватно на настъпилите прогресивни промени в страните около нас. За кратък период от време е трябвало да бъдат подготвени личности, способни да изведат на ново ниво икономическата, културната и просветната сфера на живот в страната ни. Това са част от обективните предпоставки за възникването на взаимните училища, чието предназначение не на последно място е и да се оформят като духовна зона, която създава и съхранява българското, като място на противодействие срещу нарастващото влияние на гърцизма и денационализацията.

ВЪЗНИКВАНЕ И РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА МЕТОДА

Взаимното училище е институцията, където за първи път се прилага Бен-Ланкастърският метод, който носи името на британските педагози Андрю Бел и Джоузеф Ланкастър, приложен и от двамата, независимо един от друг. Основната цел на този подход е широкото разпространение на началното образование и масовото ограмотяване на населението. Изследванията на Димитра Папайоанну (Папайоанну, Д. 2005) , търсейки произхода на метода, доказват, че неговите корени тръгват от йезуитските колежи във Византия, където на по-способни ученици е поверено обучението на останалите. Групите най-често били от десет човека. Важно е да бъде отбелязано и че в световната история взаимният метод възниква първоначално с една единствена цел – да даде на бедните деца (главно сираците) бързо, лесно и евтино образование, така че едни от първите места, където е приложен, това са домовете за сираци, които педагозите превърнали в училища.

Иновациите на взаимното обучение се базират на широката въвлеченост на ученици, родители и обществената прислойка на еснафите в подпомагане процеса на обучението. Училищата са спонсорирани финансово главно от богати търговци и еснафи. Ежемесечно родителите получават отчет за успеха и поведението на децата си, а те от своя страна имат отговорността да дадат писмено уверение относно присъствието на детето. Въпроси, свързани с функционирането на училището като цяло отново били решавани от настоятелството и родителите, пряко въвлечени в дейността на училището – начин на работа, известен в Габровското училище (Атанасов 1974).

Първата теоретична систематизация на взаимоучителния метод е изработена от Петър Берон в „Рибният буквар” (Ванков, Ив 2003), който съдържа една цялостна програма за обучение във взаимното начално училище. 1835 година е открито Габровското взаимно училище, което поставя началото на новобългарското светско образование, преди него училищата в Свищов и Котел, открити съответно 1815, 1816 година също използват взаимната метода, но в тях се изучава основно гръцката просвета и култура и се преподава на гръцки език, затова началото на новобългарското просветно дело се асоциира със създаването на взаимното училище в Габрово. Друга подобна институция в България, това е училището в Свищов (1836г.), което е създадено и поддържано от търговско-промишлените слоеве в града.

Роля в развитието и разпространението на взаимоучителния метод по света, известен с иновативната си политика в просветното дело изиграва Гръцкият губернатор граф Йоаннис Каподистриас, който влиза в управлението на страната в години на криза - 1827 година, основни акценти в работата му са сферите на труда и образованието. Чрез новата образователна програма, която създава, той успява да реорганизира и възроди образованието в Гърция. За да бъде развито и усъвършенствано просветното дело в страната, според новия губернатор, трябва да бъде сложен акцент върху началното образование, където посредством взаимоучителния метод за кратък период от време децата преминавали началния етап в обучението си и били способни да продължат по-нагоре.

Икономическият проблем отново е решен иновативно от губернатора, като средствата за училищата били събирани основно от данъци, дарения, получавани били финанси и от обществено полезни дружества. Негов е приносът и за създаването на съревнование между частни предприятия и отделни личности за покриване на разходите по откриване и поддръжка на определено учебно заведение. По негово време в Гърция функционират, по данни на Папайоанну, 84 взаимни училища и в тях се обучават към 8 000 ученика. Взаимните училища в Гърция са известни и с подчертано нехомогенните си групи, децата започвали обучението си на четиригодишна възраст, но в зависимост от нивото на познанията си, биха могли да се окажат в една група с 18, 19-годишни, тъй като преминаването в друга група зависело от напредъка в обучението, а не от възрастта.

ПРИЛОЖЕНИЕ НА ВЗАИМООУЧИТЕЛНИЯ МЕТОД ДНЕС:

Мултилевъл „Класните стаи” (МЛКС) Едно от най-успешните приложения на взаимоучителния подход е многовъзрастовото обучение в САЩ и в други страни, което представлява един модел на съвременно взаимно училище с интегрирана учебна програма, в която липсва познатото разграничаване между отделните класове. За кратко време при многовъзрастовото обучение се придобиват знания, които в обикновените училища са предвидени да бъдат изучавани за един дълъг период от време. Интегрираните програми позволяват интегриране на предметите и спестяват ненужната информация, която заема голяма част от учебниците в държавните и частните училища.

Освен това този подход на обучение е центриран около ученика и гарантира индивидуална работа с всяко дете, взаимопомощ, взаимоконтрол и обмен на информация между децата, които популярните методи на обучение не позволяват.

„Малка група – тим” – интегрирани обединени училища в Германия В основата на тази концепция, според Петър Петров (Петров 2004) лежи „активно индивидуално подпомагане в условията на хетерогенна група”. Подобен подход – интегрирано обучение с гъвкави учебни програми в многовъзрастова среда - дава широк простор за развиване на индивидуалността на учениците, стимулира постиженията им в учебната дейност и формира взаимоотношения между децата, които оказват позитивно влияние върху учебния процес. Мнението на изследователите е, че обучението в хетерогенна възрастова среда открива възможности за сериозно подобряване на ефективността на учебния процес.

Домашна педагогическа практика – съчетана с посещаване на специално начално училище: Интерактивен подход относно образованието прилагат във Франция 15. – 16- ти век (Попов 1996) на някои места. Обучението започва на 5-годишна възраст и продължава дванайсет години, като по желание на родителите и на обучаемите, методът е различен – изцяло в училищна обстановка или съчетание от домашна педагогическа практика и начални колежански курсове, като детето от самото начало на обучението си встъпва под ръководството и на двама домашни наставници, които носят отговорност за него.

Образователната програма за началния курс е на две равнища: четене, писане, молитва...... и второто ниво – перфектно четене, перфектно писане, музика, танци. Взаимоучителният метод в наши дни – приложен в езикова гимназия в часовете по немски език: Преподавател от гр. Монтана приложил иновативен подход (взаимоучителния или мониторингов метод) в часовете по немски с цел да повиши равнището на новопостъпилите със слаби познания на езика ученици, като въвлича в часовете като асистенти по-подготвените деца, които се занимават индивидуално с някои от съучениците си.

Чрез използване на метода на взаимното обучение преподавателят успява не само да изведе на ново ниво в усвояването на материала цялата подготвителна паралелка за сравнително кратко време, но освен това, като позитиви са отчетени и стимулирането на самочувствите при обучителите и повишената вече амбиция у възпитаниците.

Експериментална паралелка в българско училище - обучавана посредством взаимоучителния метод: В обикновено държавно училище в Русе преподавател решава да експериментира, въвеждайки иновативни учебни практики, прилагани през Възраждането във взаимните училища. За тази цел била избрана паралелка, където броят на учениците със слаби и средни оценки преобладавал. Децата били разделени на групи от по шест човека и обучавани по взаимната метода. За кратък период от време, според наблюденията на самия учител, експерименталната паралелка надминала по успех останалите класове, броят на слабите оценки рязко намалял, увеличил се броят на шестиците. Учебният материал се усвоявал по-бързо и лесно, отколкото при преподаване чрез традиционните методи.

Изводите на учителя са, че слабите ученици се възползват от знанията на своите съученици много повече, отколкото от помощта на учителя, а при по-силните е изградена учвереност, повишено самочувствие и желание за самоизява. Така че при интегриран подход на обучение, единната дейност предполага общи цели, общи интереси и общ предмет на действието (Кръстева 2003) . Съвместната учебна дейност се оказва фактор от голямо значение за ефективен учебен процес, тъй като помежду си учениците са отворени за обмен на информация, който се осъществява лесно и непосредствено.

Връстници обучават връстници: Обучението чрез връстници или чрез деца от по-висока възрастова група (типично за взаимното училище) е метод, широко прилаган от обществени организации и асоциации по програми, свързани с Европейския съюз. Обучението чрез връстници, чрез деца, близки по възраст и интереси до обучаемите е един от аспектите на съвременното приложение на мониторинговата ситема днес. Тази учебна дейност в една от презентациите е представена като образователна дейност от млади хора, които обучават други „близки до тях по възраст, произход или интереси”, главно на здравно- образователни теми в училища, университети, клубове, църкви. Този тип обучение се приема, според авторите, повече като получаване на съвети от приятел и това е една от причините да бъде толкова ефективно.

ПОЗИТИВИ И НЕГАТИВИ НА ОБУЧЕНИЕТО ПО ВЗАИМООУЧИТЕЛНИЯ МЕТОД:

- Мотивира младите хора да поемат отговорности;
- Децата, които подпомагат учебната дейност, придобиват знания и умения от голямо значение за по-нататъшното им развитие;
- Взаимното обучение ограничва разходите относно организирането и провеждането на учебната дейност;
- Стимулира желанието за учене, старателността и положителната конкуренция;
- Научава ученика да ръководи, но и да се подчинява;
- Работата по мониторинговата ситема се радва на много добра организация относно преподаването, дисциплината и реда;
- Дава възможност за кратък срок децата да получат и затвърдят голям обем от знания;
- Осигурява шанс на всяко дете в процеса на времето да изяви себе си като обучител.
Негативите на обучението по взаимната метода са няколко:
- Ако децата, които подпомагат процеса на учене не са добре подготвени, това оказва неблагоприятно въздействие върху другите.
- Съществува опасност от неправилно влияние и форма на контрол от страна на учениците върху децата, които се обучават, ако преподавателят не създаде добра организация и не следи за създаването на адекватни взаимоотношения. - Такъв вид обучение по-трудно се поддава на оценка.

БИБЛИОГРАФИЯ:

1.Бижков, Г. Реформаторска педагогика. С.,1994.
2. Влайков, Т. Преживяното, т.6, ч.2, С.,1964.
3. Сб. „Връстници обучават връстници”, С.,2003.
4. Генчев, Н. Българско Възраждане. С.,1988.
5. Гечев, М. Огнища на народната свяст: Взаимните училища в България. С.,1995.
6. Гечев, М. Килийните училища в България. С.,1967.
7. Груев Йоаким. Моите спомени. Пловдив 1906.
8. Димитров, А. Училището, прогресът и националната революция. Българското училище през Възраждането. С.,1987.
9. Досев, Л. Психология на малките групи. С.,1974.
10. Сб. „Иновации в образователния процес”, Варна 1995.
11. Кръстева, А. Аспекти на екипното обучение, С.,2003.
12. Кръстева, А. Иновации в училищното образование. С.,2004.
13. Папайоанну, Д. Възникване и разпространение на гръцките взаимни училища на Балканите, С.,2005.
14. Петров, П. Груповото обучение в началните класове. Русе 2004.
15. Попов, Г. История на началното образование. С.,1996.
16. Попов, Н , Бижов, Г. Образователни системи в Европа. С.,1997.
17. Попов, Н. Американското образование, С.,2002.
18. Попов, Н. Началното образование, С.,2001.
19. Сб. „Споделено от класната стая”. Модели на интерактивни уроци, С.,2007.
20. Ставрева, Л. Частните училища – нови структури в образователната система. Варна 1998.
21. Тодорина, Д. Технология на груповата учебна дейност. С.,1994.
22. Търнин, И. Самостоятелна работа в слети класове. С.,1966.
23. Чурукова, Цв. Нетрадиционни педагогически подходи. С.,1994.

Променен живот в затвора на системата

2009-09-16T00:53:00.000-07:00

Искам да ви разкажа накратко за един човек, който преживява пълна трансформация в живота си докато е зад решетките. Променен вследствие на среща с Христос. Промяна, която управата неколкократно отхвърля. Oтхвърля, понеже Христос не е дошъл с расото на традиционната за страната ни религия. Това е случая на един рецидивист и закоравен престъпник, чиято промяна проправя път за спасение на мнозина като него.

Името му е Тодор Тодоров – Хановски. Намира се в бургаския затвор, където излежава остатъка от 15 годишната си присъда. Въпреки очевидната за всички около него коренна промяна, той остава в сянката на престъпното си минало, що се отнася до действията на властимащите в България.

Тодор Хановски започва своята промяна в ареста на гр. Ямбол през 1996г. докато чете "Бягай, малкият, бягай!" - историята на Ники Круз - престъпник, преживял коренна промяна в своя живот, благодарение на вярата си в Бог. Там, в ареста, Тодор решава, че същия Бог може да промени и него, така че отправя молитвата си към Небето: "Боже, моля Те, промени ме!"

Успява да си намери Библия и тя става негово настолно четиво. Промяната в него става очевидна за всички. От човек, от когото криели вилиците в затвора, за да не нарани с тях другите и на когото се наложило да променят фамилията, поради ужаса който е всявяла сред затворниците, той се превръща в инструмент в ръцете на Господа.

Много от тях се обръщат към Христос, станали свидетели на промяната в начина на живот и отношението на Тодор. За тази промяна голяма роля изиграва и служението на апостол Христо Кънев и група хора от църква «Правда, мир и радост в Святия Дух» в затвора, стартирало през 1999г.

Един от тези променени хора е Любомир, който след смъртта на баща си като дете, израства по интернати, откъдето попада на улицата. Оттам на силовите групировки и по-късно в затвора. Благодарение на Тодор, Любомир сега е променен човек, преживял променящата сила на Христос. От две години той е извън стените на затвора, отговорен съпруг и бъдещ баща.

Тошко понастоящем помага с духовната грижа и пастируването на църквата в затвора. Моли се за болните и мнозина от тях са изцелени от Бог. Той помага на много от затворниците да оставят бунта, като ги довежда до вярата и познаването на Христос.

Междувременно Тодор среща голямо неразбиране от страна на затворническата управа относно вярата си. Той е евангелист – човек, решил да живее според Божието слово – Библията, а не според традициите на хората. Това управата не успява да промени, въпреки опитите си да го пречупи.

Тодор досега е подавал няколко пъти искане за условно предсрочно освобождаване. Последната, от месец юли т.г. e отхвърлена oтново, а в мотивите е записано следното: «Не е склонен да промени поведението си в обществено приемлива посока, особено когато обществото не приема нормите наложени от религиозното течение, към което се причислява-евангелската църква.

През 2007г. в Житарово създава напрежение в общността на основа на религиозните си убеждения и по този начин повлиява отрицателно на останалите лишени от свобода, което налага да бъде преместен в корпуса на Затвора-Бургас и заменен режима му от общ на строг.»

Опитът на Тодор да извади на светло случващото се в общежитието за превъзпитание от открит тип «З.О. Житарово» остава безуспешен, а «за урок» той е върнат обратно на строг режим в затвора в Бургас.

Официалните причини за отказ на условно предсрочно освобождаване на Тодор пораждат редица въпроси:

Доброто поведение, липсата на нарушения на вътрешния ред и ползата за отделния индивид и обществото от хора като Тодор не се ли считат за промяна в обществено приемлива посока?

Кои са нормитe «наложени» от евангелската църква, които обществото не приема?

Защо действия в защита правата на затворниците се третират като «отрицателно повлияло напрежение»?

Докога в България ще продължава да се насажда и толерира религиозна дискриминация?

За мен Тодор е пример на човек, който не търси своето си. Бог почита и благославя такива хора. А относно случващото в затворите у нас, силно се надявам, Бог да издигне хора, чрез които да донесе реформация и възстановяване на тези забравени от мнозина, но не и от Бог места.

Елена Димитрова, Михаела Джоргова

Произход и причини за хомосексуалността

2009-07-07T01:10:00.000-07:00

Съществуват различни теории, посочващи различни източници на сексуалната ориентация. Много изследователи споделят възгледа, че сексуалната ориентация се създава още през ранното детство чрез комплексни взаимодействия на биологични, психологични и социални фактори. В научните среди все още не съществува конкретна дефиниция за хомосексуалността, понеже определенията в публичното пространство са все още противоречиви и недостатъчно добре формулирани.

Консервативното схващане е, че хомосексуалността е заучено поведение, повлияно от множество фактори, като е почти задължително налице дисфункционално семейство в ранните години (най-често изразяващо се в липса на любов от страна на единия или двамата родители) и неспособността на потърпевшия да се идентифицира с родителя от същия пол. По-късно тези проблеми могат да прерастнат в търсене на любов, завист към противоположния пол и дори омраза. Много често животът на подобни хора е изпълнен с чувство на изолация и самота.  

Хомосексуалността е комплексна - възниква в резултат от множество фактори. Установено е, че не съществува изолиран фактор, който може да причини хомосексуалността. Заедно с външните фактори - като биологични, наследствени, психологични и социални, основният и ключов фактор при формиране на хомосексуална идентичност се оказва ЛИЧНИЯТ ИЗБОР на личността.

Друга дефиниция за хомосексуалност е определението на Лоурънс Хейтиър - автор на "Промяна в хомосексуалността при мъжете": "Някой, който в зрелия си живот е повлиян от определено еротично привличане към човек от същия пол и който обикновено (но не непременно) се въвлича в открити сексуални взаимоотношения с него."

Психиатърът Джефри Сейтиноувър заключава на базата на своите наблюдения по отношение на "гей-гена": "Не съществува нито едно доказателство, което да сочи, че хомосексуалността е генетична и НИКОЙ ОТ ИЗСЛЕДОВАТЕЛИТЕ НЕ ТВЪРДИ, ЧЕ ТЯ Е ТАКАВА. Единствено пресата и НЯКОИ изследователи го правят, за да впечатляват масите.” (Вж. Jeffrey Satinover, M.D., The Journal of Human Sexuality, 1996, стр. 8).

Джефри Сейтиноувър твърди също: "Като всички поведенчески и умствени състояния хомосексуалността не е нито напълно биологична, нито напълно психологична, а е резултат от трудно установими генетични фактори, влияния в утробата на майката, средата след раждането (като родителите, братя и сестри и социална среда), а също и сложната последователност от ПОВТАРЯЩИ СЕ ИЗБОРИ, ИЗВЪРШВАНИ В КРИТИЧНИ ФАЗИ ОТ РАЗВИТИЕТО.” (Вж. J. Satinover, M.D., Homosexuality and the Politics of Truth (1996) (Grand Rapids, MI: Baker Books).

Дори и някои от най-усърдните изследователи на "гей-гена" - като д-р Дийн Хамър (самият той определя себе си като гей), твърдят, че хомосексуалността не се корени основно на биологочните фактори. Д-р Хамър определя сексуалността като смесица между влиянията на гените и средата. (Вж. P. Copeland and D. Hamer (1994) The Science of Desire (New York: Simon and Schuster). Когато е бил запитан дали хомосексуалността е основана на биологични фактори, той отговаря: "Категорично не. От изучаването на близнаците ние вече знаем, че половината или по-голямата част от сексуалната ориентация не е унаследена. Нашите изследвания опитват да установят влиянието на генетичните фактори, а не да отрекат наличието на психологичните фактори.” (Вж. New Evidence of a ‘Gay Gene’,” by Anastasia Toufexis, Time, November 13, 1995, p. 95). Изследванията, които визира Хамър, се отнасят до факта, че вероятността, ако единият близнак е гей и другият да е също гей, е само 50%, въпреки идентичните им хромозоми. Очевидно решаващият фактор за хомосексуалността не е наследствеността!

Културата на хомосексуалността

Хомосексуалният стил на живот може да се изразява в различни степени - някои се намират отчасти в тази среда, докато други са се социализирали напълно в различни гей-общества. Хомосексуалността не е просто извършване на сексуален акт с човек от същия пол - тя е свързана с определен стил на живот и култура на поведение, характерна за цели общности. Всъщност има много хора, които са изпълнени с мисли и фантазии за извършване на подобни актове, без непременно да са участвали в тях поради страх от мнението на другите или наличието на други фактори.

Някои хора смятат, че всеки, който е участвал в хомосексуален акт, е хомосексуалист - доказателство за обратното са многобройните изследвания, в които наблюдавани деца, с които се е злоупотребявало от страна на хомосексуалисти, израстват с нормални, хетеросексуални бракове. Също така има мъже, които попадайки в затвора, са се въвличали в хомосексуални актове, но излизайки оттам, са продължавали хетеросексуалния си начин на живот.

Сексуалната стимулация, предизвикана от хомосексуални визуални възприятия или фантазии, вече не е просто инцидентно привличане, а решение от страна на личността, което води до физически отклик. Нормалното за всеки човек възхищение се сменя със завист, която води до желание да контролираш другите и най-накрая - да ги завладееш. В резултат на това е възможно тези желания да се "еротизират" и да се появяват като умствени картини в съзнанието. Обикновено първата физическа хомосексуална реакция е резултат от дълги години на фантазиране.

Много от хомосексуалистите стават такива поради криза в своята идентичност - вероятно не са били харесвани от страна на жените, или още от ранна възраст са преживели форма на отхвърляне от противоположния пол (най-често в семейството). Поради факта, че им е трудно да паснат в хетеросексуалния свят, те могат да си кажат: "Аз не съм като другите - сигурно съм "обратен". Те сами поставят себе си в тази категория и от този момент тази философия променя и поведението им.

Пътят към хомосексуалността

Всеки хомосексуалист има своя строго индивидуална история за това как е избрал този стил на живот, но съществуват общи характеристики, които като че ли "маркират" пътя на хомосексуалиста. Този път е описан в резултат на реални истории, а също и на научни факти, изнесени от авторитети като д-р Николози (Nicolosi, J. Preventing Homosexuality: A Parent's Gide. глава 2) и Джефри Сантиноувър.

Етап 1: Раждането
Възможно е едно момче, което в по-късен етап от живота си може да стане хомосексуалист или лесбийка, да се роди с определени особености, които са генетични или хормонални по характер. Това, което знаем със сигурност, е, че дете без подобни характеристики е по-малко вероятно да стане хомосексуалист. Разбира се, не съществува нито едно доказателство, че хомосексуализмът се унаследява, но все пак са налице конкретни особености, които по-скоро могат да преминат в категорията на природните дарби, отколкото да се класифицират като проблеми. Някои примери:

- свръхчувствителност;
- остър интелект;
- огромен творчески потенциал;
- поетично преклонение пред красотата и природата.

Етап 2: Ранното детство
Когато детето установи наличието на тези особености (понеже те не са характерни за повечето хора), то се усеща някак си различно от останалите - може би обича да съзерцава природата, да чете повече или се е привързало към танците и изкуствата. Дотук - нищо страшно! Но появата на следващия етап се оказва решаващ за неговата сексуална идентичност.

Етап 3: Появата на защитна бариера
В даден момент това момче преживява криза в очакването към своя баща и онова, което той му е предложил в действителност. Вероятно бащата е отсъствал от дома или просто не е знаел, как да откликне към нуждите на сина си. Или пък бащата е малтретирал сина си и е пренебрегвал неговата свръхчувствителност. Тъй като ролята на бащата е да бъде модел за ценностната система на това момче, то започва да страни от своите връстници - момчета, а неговата свръхчувствителност се задъбочава. За да бъдем по-точни, причината за смяна на сексуалната идентичност от страна на момчето не е непременно физическото или психическо отсъствие на бащата, а появата на ПСИХОЛОГИЧНА ЗАЩИТНА БАРИЕРА в резултат на цикличните разочарования, които бащата му е причинил. Съществуват фактори, които могат да попречат на момчето да развие тази подсъзнателна психична защита - неговият силен темперамент, наличието на друга мъжка фигура в живота му или ранна терапия. Всъщност за формирането на сексуалната идентичност имат отговорност както бащата, така и майката.

Етап 4: Пубертетът
На момчето продължават да липсват топлотата, грижата и любовта от страна на бащата. То се възхищава на по-големи от него момчета, но свързвайки се с тях, отново преживява същото чувство на празнина и изгубеност. С появата на пубертета, заедно с появата на сексуалното желание, възниква и физическа потребност от страна на юношата да бъде с мъже. Така той започва да развива хомосексуални наклонности, а момичетата почти не го интересуват.

Ако през този етап се осъществи психологична помощ на момчето, напълно е възможно хомосексуалността да бъде предотвратена. Това може да се извърши в две посоки:

- съветване на момчето как да преодолее нежеланието си да се идентифицира със своя баща;
- съветване на момчето как да се свърже с баща си (ако това е практически възможно).

Етап 5: Първи хомосексуални контакти
Нуждата от сексуална утеха може да се задъбочи и мъжът (предишното малко момче) започва да експериментира. Попадайки в този нов свят, той се сблъсква с отхвърлянето на околните, а това още повече задълбочава неговите вътрешни проблеми. За негов ужас сексуалните контакти с други мъже му носят само временно удовлетворение и той скоро се усеща попаднал в цикъл, от който не може да се измъкне.

Етап 6: Идентифициране
Хомосексуализмът вече става стил на живот и мъжът все повече приема гей-идентичност. Ето някои характерни за този етап преживявания:

- Хомосексуалната дейност започва да става централен фактор в живота на мъжа, след като той я извършва на регулярна основа и след като установява, че оргазмът е силен фактор за облекчаване на насъбралата се болка;

- Кризата в живота на мъжа се задълбочава все повече и повече - враждебно отношение на околните, огромен срам от извършването и силен комплекс за малоценност;

- Неговите "приятели" се стремят да го убедят, че се е родил гей и не може да направи нищо, за да се промени;

- Възможно е хомосексуалистът да открие у себе си "втора природа" - желанието да се ожени и да създаде нормално семейство. Това може да породи огромен вътрешен конфликт и напрежение.

Ако все пак същият този мъж успее да се свърже с "втората си природа", макар и да установи, че пътят към възстановяване е осеян с трудности, той МОЖЕ да започне напълно нормален, хетеросексуален начин на живот.

Стоян Георгиев

„Заслугите на протестантите за българския народ” от пастор Христо Куличев – принос към българската историческа наука

2009-06-02T06:07:00.000-07:00

от н.с.I ст. Георги Генов, Яна Орлинова

През миналата година излезе от печат фундаменталното и обемно изследване на Христо Куличев „Заслугите на протестантите за българския народ”, издание на университетското издателство „Св. Климент Охридски” /360 стр./ С този труд, литературата, посветена на тази тема, значително се увеличава и подобрява.

В него авторът успява да обобщи и посочи най-главните заслуги на протестантите за българското общество и държава - от тяхното появяване по нашите земи в първите десетилетия на 19 век, чак до наши дни. Особено ценното в случая е, че авторът произлиза от протестантските среди, той е протестантски пастор, понесъл гоненията по време на социализма, поради принадлежността си към протестантството, и най-вече е дългогодишен изследовател на темата с множество трудове по тези въпроси.

В своя капитален труд Христо Куличев се позовава на всепризнати познавачи на темата: проф. Иван Илчев /понастоящем ректор на СУ „Св. Климент Охридски”/; доц. Пламен Митев /декан на Историческия факултет на СУ/; Татяна Нестерова, специалистка, публикувала трудовете си в Болдър, Колорадо; Стоян Райчевски; н.с.I ст. Георги Генов /Институт по история към БАН/ и много други. Обработването на стотици архивни единици - спомени, писма, доклади на протестантските мисии в България, Америка и Англия допълнително допринася за стойността на неговия труд. Авторът споменава хиляди имена на българи и чужденци, които със своята дейност създават този принос. Чрез частните примери трудът на Христо Куличев очертава и развитието на българо-американските и английски отношения още от тяхното зараждане.

В световен мащаб, ролята на християнските мисионери за развитието на човешката цивилизация е огромна. За уседналия български народ, прикован от оковите на петвековното робство, допирът с протестантските мисионери е допир със света и свободата, със задокеанската непозната Америка, със световната цивилизация и култура. Затова появяването им на българската сцена през началните десетилетия на 19 век оказва огромно значение за българския народ. „Мисионерите не само откриват българската народност, но правят всичко възможно да представят този народ на света и да подпомогнат неговото развитие. Те са проникнали дълбоко в душевността на нашия народ и голямата любов, с която работят за него, се проявява във всяка тяхна дейност.” /стр. 56/. Въпреки, че заслугите на техните мисионерски пратеници за нашето общество са известни в историческите и културни среди, Христо Куличев ги систематизира в няколко основни опорни точки.

„Първата тяхна грижа е да дадат на народа Евангелието и Библията на родния му език. По този начин те го запазват от асимилиране, укрепват неговото национално съзнание и го просвещават духовно”, пише Христо Куличев /стр. 321/ Пастор Илайъс Ригс и неговите помощници извършват истински подвиг с колосалния си труд по превеждането, редактирането и издаването на Библията на книжовен новобългарски език. Той включва дълъг период от време /от превода на Неофит Рилски на Новия завет през 1840 г. до първото българско издание на цялата Библия през 1871 г. с превода и редакцията на Христодул Костович, Никола Михайловски и Петко Славейков /.

Около превода на Библията и печатницата на мисионерите се оформя книжовната школа в гр. Смирна, където творят, пишат и издават своите книги големите български възрожденци Константин Фотинов, Неофит Рилски, Сава Радулов, Захари Княжевски, Ботъо Петков, Найден Геров, Христодул Костович – Сечанов, Сава Филаретов; Никола Михайловски, Захари Княжевски, Константин Огнянович и мн. др. Издадени са милиони страници на български език – “Общое землеописание” на К. Фотинов; “Стихийная аритметика” на Сава Радулов, преводна и адаптирана нравствено-религиозна литература, дидактически произведения, богословски трактати. Тук започва и плодотворното приятелство на мисионерите с големия български възрожденец Константин Фотинов, което се увенчава с появата на първото българско списание „Любословие”.

„Преводът на Библията туря край на езиковата безредица, на боричкането на разни наречия за първенство и установява литературен език ...и източнобългарският говор става общ език за всички ратници на мисълта и националното съзнание.”, пише Пенчо Славейков , а Стоян Михайловски възкликва: „ Българският превод на Библията е най-грамотната книга, що имаме в езика си”./стр. 103/. Така с помощта на протестантските мисионери в България се установява единна езикова норма и се налага съвременния новобългарски език.

Протестантските мисионери взимат дейно участие в борбите на българите за църковна и национална свобода. Огромна е ролята на издавания от протестантските мисионери в-к „Зорница” за българското общество. Освен множеството полезни четива и религиозно-дидактична литература, която поместват, те използват в-к „Зорница” и като трибуна на българщината. Чрез него западният свят се запознава със зверствата на турците при потушаването на Априлското въстание, Баташкото клане, оповестяват се множество благотворителни и хуманитарни акции в помощ на българското население.

По време и след Цариградската конференция на Великите сили 1876-1877 г., свикана за решаване на турската криза, най-важната заслуга на мисията се състои в това, че по изключително достоен начин успява да защити българските национални интереси. Американците участват активно в определянето на етническите граници на българската народност, наблягайки на факта, че те включват Македонско и Одринско. След несправедливите решения на Санстефанския и особено Берлинския договор, България още повече се отдалечава от бленуваната свобода и единство.

„Берлинският договор разрушава напълно всичко, което е постигнато чрез войната за освобождаване на българите, документирано в Санстефанския мирен договор само преди три месеца, в името на което се водеше тази война. Южна България, която даде най-много жертви по време на Априлското въстание и където турците бяха извършвали най-големите жестокости, остава отново под турска власт. Българите в Македония са онеправдани и изхвърлени от единното българско семейство”. /стр. 177/

Яростната защита на протестантските мисионери и техния орган в-к „Зорница” в тези тежки за България моменти са неоценими. Протестантите вземат дейно участие в борбата на поробена Македония, в убийствените Балканска, Междусъюзническа и Първа световна войни, които я разтърсват, като защитават неотстъпно българската кауза. Във всички трудни за българите моменти протестантите са рамо до рамо до тях. И въпреки трудностите, те нито за миг не се отказват от просветителската си и хуманна дейност към младото българско поколение.

Една от капиталните заслуги на протестантите е заслугата им за българските просвета и образование. Без да подценяваме чисто българския принос в тази сфера, /килийните и класните училища, родните читалища/ можем смело да заявим, че именно те полагат началото на модерното българско образование. Откриването на Роберт колеж в Цариград дава възможност на стотици будни българчета да получат „задълбочено и всестранно обучение” /стр. 109/. Той се превръща в школа за бъдещите български държавници, министри, политици, народни представители, кметове, дипломати и др. Разкриването по-късно на мъжки /Пловдив, Самоков/ и девически /Стара Загора, Самоков, Ловеч/ училища и на територията на България разширява огромната им по мащаби просветна дейност.

Неоценима е ролята на мис Елизабет Кларк и нейната следовница Пенка Касабова, сестрата на Гео Милев, за развитието на предучилищното образование в България. Първата детска градина в България е дело на мис Кларк, както и обучението на първите учители по предучилищна педагогика. Много широко влияние постига и въздържателното движение, което също е неизменна част от протестантското възпитание и морал.

Христо Куличев цитира един от възпитаниците на протестантските училища Петър Мусевич – Бориков, който много добре предава атмосферата, в която учат и живеят: „Самите мисионери – учители имаха здрав, бодър, жизнерадостен вид и вдъхваха и нам, техните ученици, вяра в себе си и в живота..., ние се научихме да побеждаваме вредните влияния на заобикалящата ни робска среда. Учеха ни да диспутираме, да спорим, без азарт, без раздразнение, без повишаване на тона, без преминаване на лична основа...”/стр. 116/.

Освен множеството полезни знания по най-различни предмети, професионално обучение и трудова дейност, българските деца са възпитавани в най-важното – в борбен дух, висока нравственост, духовна и физическа чистота. Можем само да отбележим със съжаление, че в началото на 21 век българското образование още не е достигнало до това ниво на развитие.

Въпреки своето възхищение от българския народ, протестантските мисионери скоро откриват и тъмните му страни. Петър Мусевич – Бориков продължава в спомените си: „ Чудеха ни се /мисионерите-учители, бел. наша/ на нашия постоянен български песимизъм, който ни караше да се ровим в мрачните дълбини на нашето лошо робско настроение и да бъдем зли, отмъстителни, злонамерени и злоезични и ни внушаваха своя ободряващ оптимизъм, весело гледане на живота, за да станем по-човечни, по-доверчиви, по-добродетелни, по-алтруистични и по-милосърдни. И мнозина от нас се озоваха на този учителски повик, на това действително християнско възпитание и през целия си живот останаха почтени, полезни за обществото и народа си, добродетелни хора във всяко отношение...”/стр. 117/.

Позволяваме си дългия цитат, защото историята е не само фактология - тя е и морал, и поука, а тук поуките са огромни. Народ, който не може да превъзмогне своята народопсихология, да се поучи от грешките си, да възприеме по-доброто от другите, не може да се развива успешно. Протестантите са ни научили на много, но дали в този век и половина сме успели да се променим, дали сме преборили нашия мрачен български песимизъм?

Институционалното приобщаването на България към европейското семейство неминуемо повдига множество въпроси, съпоставя нашата ценностна система с другите. Поставя морални въпроси като например въпроса за корупцията, който се опитваме да омаловажим с интернационалните й корени.

Но историческите факти са безмилостни. Пастор Куличев пише: „Известна е дейността по онова време на благородната виконтеса лейди Емили Страндфорд. Още неизсъхнали сълзите й поради смъртта на съпруга й лорд Страндфорд, тя издава и широко разпространява в Англия позив за събиране на помощи за пострадалите след Априлското въстание.

Позивът се посреща добре – за кратко време са събрани 29 000 англ. лири, към които по-късно се прибавят още. Лейди Страндфорд пристига в Пловдив и се обръща първо към митрополит Панарет с молба да посочи честни българи, които да помагат в работата й при раздаването на помощите, но той отговаря: „Не мога да Ви препоръчам честни лица между моите енориаши. Ако търсите такива, търсете ги между българите евангелисти”. /стр. 232/ Страшна присъда над нашия морал, произнесена от един българин, и то духовник.

Ролята на протестантите може да се открие във всички сфери на обществения живот, дори и най-битовите му аспекти. „За отбелязване е, че първата работа на евангелските работници е да обучат населението на най-елементарни познания и хигиена: как да поддържат своята лична хигиена, да си готвят храната, да се грижат за облеклото, учат ги да четат и пишат” /стр. 22/

Не напразно Христо Куличев цитира и големият български поет Пейо Яворов, който в своята книга „Хайдушки копнения” пише за град Банско:

„Тук бие на очи разликата между православни и протестанти. Евангелската пропаганда е изиграла голяма културна роля в този край. Банско има 4-5000 жители, от които голяма част са протестанти. При вида на последните аз бих го кръстил град, гледайки православните – село.

Протестантите са граждани и по масова интелигентност, и по домашен живот, и по външни обноски. Няма между тях неграмотни, като почнеш от старите, включително и жените. Любознателността им отдавна е прекрачила Библията; те четат всичко и във всяка къща има по няколко книги, „позволени” от полицията и „непозволени”.

Православният обаче е останал все пак селянин като баща си и като дядо си. Той смята на рабеш, пази рогозката, навита като масур зад вратата и не хвърля опинците нито за Великден даже...”/стр.21/

Тук се сблъскваме на практика с прословутия прагматизъм на протестантските общества, при които Божието слово върви ръка за ръка със всекидневния и прозаичен живот. Макс Вебер в своята бележита книга „Протестантската етика и духа на капитализма” открива голямата връзка между духовните и практичните постулати, които протестантските нации следват. Те тръгват от частното, малкото и стигат до голямото. У нас пирамидата е обърната. Ние питаме, защо никога не почваме от малките неща? Когато царица Елеонора посещава най-голямото сиропиталище в София /сега 2-ра градска болница/, което от известно време е било поето от Невенка Сендова - Попова и виждайки огромните положителни промени във вида на сираците и на сградата, учудено пита :”Как стана това?” скромно и просто й отвръщат „С вода и сапун, Ваше Височество!”... /стр. 307/

Авторът на книгата с болка поставя въпроса, защо и до днес, въпреки огромните си заслуги към българското общество, протестантите са възприемани у нас като някаква чужда секта. Която едва ли не, проповядва нещо друго извън Библията, въпреки че именно те я дават на българите, преведена на новобългарски език. Ние бихме отговорили с една дума. И тя се нарича страх. Страх, от сравнението с нещо по-добро, по-чисто, по-прогресивно. Тук на преден план излизат нашенските комплекси, така задълбочено описани и анализирани в „Бит и душевност на българския народ” от Иван Хаджийски.

Съдбовното преплитане на българската нация с протестантските мисионери е неопровержим факт. Факт с огромно, благотворно влияния върху нас като народ. Смело можем да заявим, че днес България нямаше да бъде това, което е, ако не бяха хилядите знайни и незнайни протестантски деятели, чужденци и българи, които се превърнаха със своите дела и вяра в строителите на съвременна България. Като българи можем само да кажем: „Благодарим Ви, вие винаги ще останете в народната ни памет като едни от нас!”

източник: Исторически архив, година VII, кн. 16-17, декември 2008 – февруари 2009, орган на Съюза на учените в България

Четира начина, по които културата ни промива ума

2009-01-22T04:09:00.000-08:00

от Лий Грейди*

В нашата култура има сили, които желаят да съборят основите на християнската вяра, върху които Америка е била изградена. Представям ви четири лъжи, срещу които трябва да се изправим.
Миналата седмица в продължение на четири дни проповядвах в колежа “Емануил,” християнско училище за хуманитарни науки в Североизточна Джорджия. Обичам да проповядвам на студенти, защото те са духовно гладни, пламенни са в поклонението си, а и не трябва да нося вратовръзка.

На третата вечер (след като един млад мъж се спаси и получи освобождение от наркотична зависимост – слава на Господа!) споделих с тинейджърите, че трябва да бъда напълно открит с тях. При това, те се съгласиха с мен и ми позволиха да бъда откровен с тях. Като някой който е искрено загрижен за тях и като на хора, които им предстои да станат духовни лидери ги предупредих за четири лъжи, срещу които трябва да се изправят.

Всеки християнин в тази страна трябва да се научи да изобличава тези лъжи с помощта на Божието слово. Дяволът днес прави множество усилия, за да придобие контрол върху душата на нацията ни. Ние водим битка на живот и смърт. Сега не е време християните да бъдат нестабилни във вярата или безгръбначни в убежденията си. Ние трябва да стъпим върху канарата на Библейските принципи и да се противопоставим на всяка от тези лъжи.

“Трябва отново да започнем да проповядваме за ада, вместо да се тревожим кой може да си тръгне от църквата или как това би повлияло на телевизионният ни рейтинг.”

Лъжа №1. Адът не съществува. Исус проповядваше за ада, повече от който и да било друг в Библията. Думите му бяха изпълнени с любов. Той не ги смекчаваше, когато говореше за вечните последствия от греха. Когато започна служението Си, Исус прочете стихове от книгата на пророк Исая, обявявайки, че е дошъл не само, “за да провъзгласи годината на благоволението Господне”, но също и “на въздаянието от нашия Бог” (Исая 61:2)

Истинското евангелие е двуостър меч, който предлага едновременно и “благостта и строгостта Божия” (Римляни 11:22). Ето защо ад е една двубуквена дума, която трябва да употребяваме по-често – не, за да заклеймим хората в някакъв дух на осъдителност, но да ги предупредим, че милостта на Бог е за определено време.

Светът отхвърля концепцията за ада, защото съдържа много изключения. Посланието на залятата ни от влиянието на шоупрограми култура е че всеки заслужава спокоен, удобен и лишен от последици живот. “Как е възможно един любящ Бог да изпрати някого в ада?” питат хората. Ако наистина ги обичаме, ще им обясним, че адът не е една метафора – това е реално място на ужасно отделяне от Бога, което грешниците избират в момента, в който Го отхвърлят. Трябва отново да започнем да проповядваме за ада, вместо да се безпокоим кой може да си тръгне от църквата или как нашето непопулярно послание би повлияло на рейтинга ни по телевизията.

Лъжа №2 Бог не е създал света.
През 2009 година се навършват 150 години от публикуването на книгата на Чарлс Дарвин “Произход на видовете.” Затова може да сте сигурни, че през тази година научната общност ще ни бомбардира с нови “доказателства” за тази непълна и неиздържана теория. Популярните медии и академичните среди настояват, че еволюцията е абсолютен факт. Всеки, който се осмели да се изправи срещу това, е считан за религиозен идиот.

Това, което хората не осъзнават, е, че дарвинизмът, освен смехотворната си липса на здрава научна основа, се корени в спиритизма. Уелският натуралист Алфред Ръсел Уолъс споделял много от възгледите на Дарвин и го насърчил да публикува книгата. Уолъс вярвал в духовни водачи, участвал в сеанси и бил привлечен от паранормалните явления. Той промотирал “науката” на еволюцията, защото тя подкрепяла неговите възгледи срещу Бога. Чудно ли е тогава, че доктрината, която той и Дарвин пропагандирали, още от самото си начало е използвана, за да подкопава основите на християнството?

Светът не желае да вярва в Създател, защото ако Той съществува, значи Той има крайната власт над Своето творение. От другата страна на монетата, човекът няма морална отговорност, ако той е изпълзял от някакъв праисторически бульон, пораснали са му перки, после крака и след това се е превърнал в ходеща маймуна. Еволюцията в действителност не е свързана с науката – тя е свързана с бунта срещу Божието управление над нас.

Лъжа №3. Всички религии водят при Бога. Тази лъжа не е нова, но днес се радва на своеобразен подем. Президентът Буш очевидно е спекулирал с идеята, когато казал пред репортери, че мюсюлманите и християните се покланят на един и същ Бог. В продължение на 20 години Барак Обама посещавал църква, която поучавала, че Исус не е единственият път към спасението – и той публично е признал, че вярва в това.

Доктрината на универсализма – според която, в крайна сметка всички хора ще получат спасение и ще се радват на небето – се е превърнала в религия на масите. Дори някои харизматични петдесятни проповедници като Карлтън Пиърсън от Оклахома и Д. Е. Полк от Атланта са изоставили общоприетите Библейски истини и са приели тази ерес. Те са на път да пренапишат християнката теология – и имат съюзници в някои основни деноминации (като епископалната църква), които отхвърлят авторитета на Писанията.

Християните, които приемат универсализма, са като пророците на Ваал в двореца на Езавел, които бяха кастрирани. Те проповядват лишено от сила послание и не могат да променят никого. Трябва да се надигнем в духа на Илия, да конфронтираме тази заблуда и да докажем на света, че единният истинен Бог отговаря с огън.

Лъжа №4. Човекът може да промени дефиницята за морал. Вероятно това е най-коварната от четирите лъжи. Накъдето и да погледнем днес, лидерите в медиите, политиката, образованието и развлекателната индустрия кроят планове как да отхвърлят общоприетия морал. Те искат хедонистичен (от гръцки - хедонизъм – етическо учение, доктрина, която признава удоволствието и насладата за цел и висше благо на човешкия живот – бел. прев.) свят, в който няма правила и вина. Това стана най-очевидно от водещата статия в последния брой на “Нюзуик”, в която се твърди, че Библията одобрява бракове между хора от един и същи пол.

Лъжлив дух е нападнал много големи църкви и убеждава неукрепнали във вярата християни да променят възгледите си относно хомосексуалността, аборта и прелюбодейството. Злото се нарича добро, а онези, които отстояват библейските ценности и традиционния брак, са наричани фанатици.

Ако пренебрегнем тези лъжи, те ще ни погълнат. Не бива да толерираме никаква политика на духовен компромис. Макар да трябва да демонстрираме състрадание и любов към грешниците, Бог изисква от нас да се противопоставим на културалното промиване на мозъци. Ние не трябва да мълчим по проблеми, които дяволът атакува.

Ако сте колебливи във вярата си по някой от тези основни въпроси, признайте съмненията си, покайте се от охладнялост и се задълбайте в Божието слово, докато се обнови умът ви. Не ставайте жертва на промиването на мозъци.

* Лий Грейди е писател, носител на редица награди за журналистика и ръкоположен служител. Той е редактор на списание Харизма, едно от най-широко разпространените евангелски издания, което има 250 000 абоната на месец. Той е автор на три книги, в т.ч. книгата: "10 лъжи, които Църквата казва на жените." Фокусът му е насочен към освобождаване на жените в служение. Той е служил с това послание в Латинска Америка, Азия, Африка и Европа. Лий и съпругата му Дебора имат четири дъщери.

Отворено писмо на пастир Христо Куличев до журналиста Николай Москов

2008-12-18T08:22:00.000-08:00

По повод интервюто на г-н Москов "Морално бедствие е да правиш от брака сделка" с Пловдивския митрополит Николай, публикувано на 15.12.2008 г. във в-к "24 часа"

Уважаеми г-н Москов

Въпросите, които са засегнати в интервюто на Пловдивския митрополит Николай пораждат много размисли. Спомням си една карикатура във вестник „Щурец” преди 9.септември 1944 г. Владиката пътува в модерна за онова време лека кола и насреща по пътя идва пеша и бос Исус Христос – „срещнаха се и не се познаха”. Те се различаваха не само по външния си вид, но и по своя начин на мислене и живот.

Бъдещето ще покаже дали промените, направени в устава на БПЦ при проведения събор ще я отворят към хората, на които е призвана да служи или ще я затворят и още повече ще я отчуждят.
Представителите на православието не могат да се молят заедно с еретици каквито са католиците и протестантите.

Може ли да се нарече еретик този човек, който приема символа на вярата от Никео-цариградския събор, изповядва своята вяра в Исус Христос като свой Господ и Спасител и се старае да води богоугоден живот? Ако такива хора са „еретици” тогава сегашните управници на България от президент надолу, които не крият своето безбожие са най-искрените православни и затова ръководителите на БПЦ правят молебени заедно с тях.

Защо един бизнесмен е добре приет? Понеже, вместо да се покае за греховете си, иска да ги изкупи чрез някакво дарение на църквата, а протестантите се обявяват за еретици макар че имат много по-големи заслуги не само за Православната църква, а за целия български народ.

Гръцките владици са източно-православни, но искаха да асимилират българския народ и да го погърчат като забраняваха в българските църкви да се чете евангелието на български език. Но те не се приемаха като еретици. „Еретици” се оказаха тези, които помагаха на българския народ да запази своето национално съзнание, които помогнаха за превода и отпечатването на евангелието на Неофит Рилски, подкрепяха борбата против гръцката патриаршия за независима българска църква и за целокупна България.

В излязлата наскоро книга „Заслугите на протестантите за българския народ” са посочени много факти, които свидетелстват за родолюбието на протестантите, дори и тогава, когато не са приети и признати в своята Родина и на тях се гледа като на еретици.

Нека да не забравяме, че Господ Исус Христос не беше приет и признат от своите си. Апостол Йоан пише в своето евангелие „Дойде у Своите Си и Своите Го не приеха” (Йоан 1:11). За книжниците и фарисеите Божият Син също беше „еретик” и затова Го убиха. Да не забравяме предупреждението на нашия Спасител: „всякой, който ви убие, ще мисли, че принася Богу служба” (Йоан 16:2) Църквата не се нуждае от съвременни инквизитори, които в ревността си се превръщат на богоборци (Деяния 5:38-39).

Йоан, един от учениците на Исус Му се оплаква: "Наставниче, видяхме човек, който в Твое име изгонва бесове и му забранихме, защото не ходи с нас. Исус му рече: не забранявайте, защото, който не е против вас, той е за вас". А когато едно самарянско село отказа да даде подслон на Исус и учениците Му, отново Йоан, заедно с брат си Яков в ревността си предложиха да падне огън от небето и да изгори това село. Исус, като се обърна към тях, смъмри ги и рече: „Не знаете от какъв дух сте вие” (Йоан 9:49-50; 53-55).

Който има уши да слуша, нека да слуша. Който говори, да внимава какво говори и който има ум да мисли, нека да размишлява. За всичко ще отговаряме пред Бога. Дори дали е разумна или не ревността ни за Бога и Неговата църква. "На когото много е дадено, от него много се иска" казва Христос.

Христо КУЛИЧЕВ

Интервю на Николай Москов от в-к "24 часа" с митрополит Николай

2008-12-17T23:11:00.000-08:00

Гей-активисти нападат хетеросексуални

2008-11-26T02:56:00.000-08:00

от Джоузеф Матера
18.11.2008

От провеждането на референдума, когато болшинството от калифорнийците подкрепиха Предложение №8 и гласуваха за отмяна на узаконяването на хомосексуалните бракове, започнаха големи протести, църковни служби са съботирани, а християните са изложени на редица нападки.

Миналата неделя, например, протестиращите обсадили улиците в близост до църква “Седълбек”, водена от Рик Уорън, в опитите си да накърнят достойнството на църковните членове. Съобщава се, че протестиращите буквално са прекъснали провеждането на църковни служби.

Фактът, че тези хора не се обединяват срещу съдебна заповед, а срещу демократичен вот, са обезпокоителни, тъй като показва, че тези активисти желаят да наложат своя морал върху останалата част от страната!
Миналата седмица имаше демонстрации срещу Предложение №8 в много големи градове на САЩ, включително Вашингтон и Ню Йорк.

За да илюстрирам още по-добре сериозността на това, което активистите правят, ще кажа, че това е все едно 48% от американското население, които гласуваха за Маккейн, да излязат да маршируват по улиците, да отправят обиди и да причиняват размирици в опитите си да обърнат изборните резултати! Агресивността и грубостта на всички тези протестиращи се подчертава допълнително от следния имейл, който наскоро получих, и който описва какво са направили група гей-активисти в Сан Франциско срещу група християни, пеещи хваление на улицата в квартал Кастро на града. (Ще запазя имената на участниците в тайна, поради поверителността на информацията).

“Тогава започна да се събира голяма тълпа. Започнахме да пеем “Удивителна благодат” и пяхме тази песен през цялата нощ. (В определени моменти пяхме също “Нищо друго освен кръвта на Исус” и “О, кръвта на Исус.”)
Първоначално те само ни крещяха, използвайки груб, невъзпитан и нецензурен език като ни наричаха “омразници” и “епископи”. Тъй като това беше една дълга нощ, не мога да си спомня всички неща, които бяха изкрещяни по наш адрес.

После започнаха да хвърлят върху нас горещо кафе, направо в лицето на някои от хората, също сода и алкохол, плюеха ни (и вероятно уринираха върху нас). Тогава група мъже ни заобиколиха като шумно ни освиркваха. След това те станаха агресивни и започнаха да ни блъскат. Ние просто се събрахме по-близо един до друг и продължихме да пеем “Удивителна благодат”.

По едно време един мъж се опита да открадне една от нашите библии. Джоан забеляза това и пристъпи към него като му каза: “Хей, това не е твое, моля те го върни!” Той я удари с библията по главата, блъсна я на земята и започна да я рита. Извиках полиция и когато дойдоха, те я повикаха извън групата ни и я попитаха дали иска да предяви обвинения. Тя каза: “Не, кажете му, че му прощавам.”

След това тя не се върна при нас, но се сприятели с един от хората от тълпата и установи добра връзка с него.
Джон получи заплахи за смърт. Тъй като беше водач на нашата група, тези хора го гледаха в очите, докато му казваха: “Аз ще те убия” и наистина го имаха предвид. Един от полицаите чу един от тях и му отправи предупреждение.

(Този абзац е доста смущаващ, затова ако искате можете да го прескочите.) Не след дълго агресивността премина в перверзия. Те ме опипваха и стискаха по задните части и дори се опитваха да ми свалят панталоните – като основно се опитваха да ме малтретират сексуално. С едната ръка си държах панталоните, докато с другата бях прегърнал едно от момичетата. Мъжете от нашата група бяха заобиколили момичетата и ги пазеха.

Скоро след това дойдоха полицаите и застанаха между нас и тълпата. Когато обстановката се разгорещи още повече полицаите сякаш искаха да ни кажат “Хора, по-добре да си вървите”, защото им беше все по-трудно да ни защитават. Джон каза: “Искаме да останем.” Тогава полицаят ни каза, че ако искаме да се измъкнем от там, трябва да тръгнем веднага.

Някой се опита да ми открадне раницата и аз потупах по рамото един от полицаите и казах: “Хей, това е моята чанта”, тогава полицаят я взе от мъжа и ми я върна. На другите не им провървя толкова. Бяха откраднати раниците на почти половината от хората в нашия тим.

Впоследствие, докато тълпата все повече излизаше извън контрол, полицаите се изплашиха за живота ни и затова ни придружиха до нашия микробус. (Полицаите се държаха много добре с нас през цялото време.)

На видеото: Полицаите охраняват младежите атакувани от хомосексуалистите

Бяхме паркирали микробуса си доста далеч, защото когато пристигнахме, беше трудно да се намери място. Докато полицаите ни ескортираха, тълпата ни следваше и те трябваше да оформят редица, за да задържат тълпата и ние да можем да потеглим с микробуса. Прибрахме се по заобиколен маршрут, за да не би някой да ни проследи.”

Тази обезпокоителна случка в квартал Кастро зловещо напомня за онова, което може да се случи, когато дадена група или сегмент от обществото има мнозинство и упражнява сила над малцинствена група (например робството в Америка, нацизмът в Германия, преследването на християните в Китай по време на Културната революция, страните с преобладаващо мюсюлманско население, геноцидът в Руанда и др.)

Добре известно е, че кварталът Кастро е с висок процент хомосексуално население. Точно тази група (преследвачи и сексуални насилници) е действала по-скоро като жителите на Содом, отколкото като американски граждани. (Содом е споменат в Битие 19 глава, където се говори как по онова време преобладаващото хомосексуално население направило опит да изнасили ангелите, гостуващи в дома на Лот. Бог разрушил града, именно защото там преобладавал този вид поведение.)

Хомосексуалистите, за които се предполага, че се борят за своите граждански права, са лицемерно въвлечени в насилственото отнемане на правата на своите опоненти.

Онези, които водят хомосексуален начин на живот, би трябвало да се ужасят от начина, по който много гей-активисти действат по време на тези протести и по-специфично при инцидента в квартал Кастро, защото подобна дейност би могло да се интерпретира като показателна за начина, по който биха действали те, в случай че станат доминиращата политическа сила.

Накрая, когато като християни се противопоставяме на алтернативни форми на брак, трябва да внимаваме да не заставаме срещу хора със стил на живот, различен от нашия. Ние трябва да можем да се обявим против алтернативните форми на брак, без да използваме обиди по адрес на гейовете и без да си служим с физическо насилие. Ние би следвало да обичаме всички хора, без значение каква е тяхната сексуална идентичност, за да може да спечелим хората и да ги върнем при техния Отец и Спасител, Господ Исус Христос.

Същевременно обаче, трябва да приковем вниманието на обществото върху това, което се случва в действителност, за да може истината да излезе наяве и да бъдат изобличени мотивите на онези, които се обявяват против традиционния брак. Ние се намираме в много сериозна културална война. Дошло е времето, когато в Северна Америка онези, които стоят за библейската вяра, ще бъдат преследвани.

Църквата трябва да има дългосрочен план, в който ние да сме тези, които ще издигнат лидерството в обществото на най-високото ниво, за да може отново да пропагандираме човешките права, основани върху неотменимите права, дадени ни от нашия Създател, а не от светските хуманистични идеологии.

Религиозната свобода - принципи, които не подлежат на компромис

2008-11-14T15:30:00.000-08:00

от Георги Бакалов

Невероятно е, но е факт - в света не липсват страни, в които религиозната свобода се определя от догматизма на една или друга религия. Било то Иран, Судан или Саудитска Арабия, има такива страни, в които доминиращата религиозна група налага своето господство чрез властта на закона и правителството.

Все по-ясно става, че и в България не липсват тесногръди хора, които с удоволствие биха установили диктатура на една или друга религия, ако им бъде дадена такава възможност. В случая ще ползвам за пример крайните православни фракции, които съвсем ясно се противопоставят, и то принципно, на идеята за България като страна, в която религиозният плурализъм е приет за нещо нормално. Въпреки, че те не биха го признали и дори биха били убедени в обратното, тяхната интерпретация на Библията изключва свободата на религията. Някои пък съвсем умишлено са избрали да се придържат към богословски традиции и интерпретации, несъвместими с идеята за свободното общество и плурализма.

Това е времето умерените православни да заемат позиция и да откажат православието да бъде дефинирано от тесногръдите зелоти, които се представят за единствените и истински православни.

Изучавайки техният мироглед (на зелотите), ние виждаме, че такива хора понякога са движени от религиозна ревност и желание да направят правилното нещо, поне така както те го разбират и интерпретират. Сам Исус Христос загатна това в последните часове, които прекара със своите ученици преди разпъването му на кръст:

2. Ще ви отлъчат от синагогите; даже настава час, когато всеки, който ви убие, ще мисли, че принася служба на Бога.
3. И това ще сторят защото не са познали нито Отца, нито Мене. (Йоан 16:2-3)

Защо се стига до там, че хора, които търсят ревностно да служат на Бог, са готови да убият друг в името на "Бог"? Каква е тази заблуда, която кара дадени хора да деградират от ниво на едно теоложко несъгласие с вярванията или дейността на християнин от друга конфесия, до състояние, в което са готови да го убият? А убийството, както знаем, може да бъде не само телесно. В един по-преносен смисъл, то може да бъде и словесно. Клеветата (разпространяването на невярна информация по нечии адрес) е форма на насилие и именно поради това е осъдена като престъпление и от българското законодателство.

Нека си припомним следният стих:

11. А който мрази брата си той е в тъмнината и в тъмнината ходи, и не знае къде отива, защото тъмнината е заслепила очите му. (1 Йоан 2:11)

Колкото и невероятно да е, има хора, които се наричат християни, и които волно или неволно таят религиозна омраза към вярващи от други конфесии. Хора, иначе незлобливи по характер, са готови, водени от религиозна ревност, да участват в лов на вещици, т.е. преследването и ограничаването на свободите на хора, които според техните богословски традиции и интерпретации сеят ереси.

Какво общество бихме искали да бъдем - плуралистично, в което всеки има свободата да вярва в Бог по начин по който го води неговата съвест, или репресивно, в което само една богословска традиция определя кое е ерес и кое не.

Следните принципи са задължителни за едно общество, което претендира да е плуралистично и свободно:

1) Всяка отделна личност е свободна да избере своята вяра и практики, произхождащи от това.

Вярата на отделната личност е сложен и изключително индивидуален за всеки отделен човек процес. Тя се оформя първоначално в семейството на подрастващата личност, а по-късно, в процеса на своето интелектуално, емоционално, личностно и социално израстване, сам човек избира своите убеждения, вяра и религиозна принадлежност или липсата на такива.

Някой може да е убеден, че една вяра е правилна, а друг - друга. Един православен богослов може да счита мен за заблуден или еретик. Това е негово право. Но не може на основание на това право да се творят закони, ограничаващи моята свобода.

Едното е духовен спор, другото е държавна политика.

Горко ни, ако на базата на интерпретациите на една богословска традиция, държавата приеме и приложи репресивни закони!

Някой може и да мисли, че аз съм заблуден, еретик и т.н. Аз пък мога да считам, че той е заблуден и неразбиращ Писанията. Но не мога на базата на това да се опитам да повлияя на законотвореца да измени закона така, че инакомислещият или инаковярващият от мен да бъде гонен.

2) Религиозната свобода включва правото на организиране на общност.

Някой ще каже - ама ти си вярвай, само недей да се опитваш да организираш други като теб да сформирате общност.

Вярата обаче предразполага и организирането на вярващите в тяхна общност. Такава е и идеята на Новият Завет. Като протестанти ние вярваме в това, че църквата е Тяло Христово, общност, в която всеки е част от едно духовно "тяло", а именно Христовото. Тази общност може да си избере свое символично име, може да се събира на открито или закрито, може да проповядва своите вярвания и да извършва социална и образователна дейност. Защо не?

Защото някои хора знаят, че ако протестантската църква е активна, то заедно с това тя ще даде своят принос за изграждането на едно по-добро общество, а това означава тя да бъде легитимирана в съзнанието на хората. Ако протестантите бъдат възприети като конструктивен фактор в обществото, било то чрез тяхната проповед или дейност, то това им отрежда място в обществото.

Това е, което някои фанатизирани зелоти не искат да приемат. Дали те са националисти, светски хуманисти или бивши апаратчици на ДС, това е без значение. Те имат дневен ред и той е да протестантството в България да бъде максимално маргинализирано и неутрализирано. Не е тайна и това, че има достатъчно хора, които считат протестантите за проводници на влиянието на западната цивилизация. В дните на Студената война, протестантската църква беше третирана като диверсия. Странно ли е, че този сценарии се пласира и сега?

Схемата е следната: да се наплашат хората чрез зрелищни репортажи пълни с манипулация, да не се дава дума на протестантите да говорят сами за себе си, да се сеят клевети и слухове и да се доведе населението до психоза, така, че да е убедено, че сектите "нахлуват", "превземат", "промиват мозъци" и т.н.

Как е възможно "да си вярвам" без да искам да имам публична дейност? Защо да не се организират вярващите в общност? Защо тази общност да няма възможност да участва в обществото на равна нога с всички останали верски общности? Понеже някой си е решил, че тази общност е "опасна"? За сравнение, на всеки пакет цигари пише, че убиват, но все таки те се продават, нали? Всяка години стотици хора загиват по пътищата на България? Трябва ли да забраним движението по пътищата, за да има сигурност и хората да не загиват? Не сравнявам вярата с пакет цигари и карането на кола. Само давам пример за това, че дори неща, за които се знае, че са вредни или опасни, са позволени и достъпни. Защо тогава се води този поход срещу протестантството в частност и срещу религиозната свобода по принцип?

Пропагандният ход от времето на комунизма, че религията е "опасна" не би трябвало да определя обществото ни днес.

3) Религиозната свобода не е опасна.

В арсенала на пропагандистите има един любим техен рефрен: хора се били самоубивали в "сектите". Това е дежурният инструмент в арсенала на зелотите "анти-сектанти".

Нека тогава да поговорим за самоубийствата. Но не през призмата на пропагандистите, а с факти:

Според информация, изнесена в българската преса, на 16.10.2006 г., 90 годишен мъж се хвърля от третия етаж на сградата в която живеел на ул. Аксаков # 16 в София. Новината стана причина за това да се засегне темата за самоубийства, както и да се изнесат статистики - нещо, което става доста рядко в България по тази тема.

БТА цитира Лиляна Цонева-Пенчева, ръководител на Националната програма по профилактика на самоубийствата в страната. Според програмата смъртността от самоубийства надвишава тази от катастрофи по пътищата. Всеки ден в България се правят около 7 опита за самоубийство, като около 3 от тях, или почти половината завършват със смърт. Сред хората, направили опит за самоубийство, близо 40% са пенсионери по болест или навършена възраст. Около 28% са безработни и около 25% са учащи се. Това показва, че около 50% от всички тези случаи са на хора, които са жизнено способни. Специалистите твърдят, че до 90% от случаите са на хора, които имат психично разстройство.

Според данни публикувани от Световната Здравна Организация, за периода 1965 - 2004, самоубийствата в България варират средно около 12 души на 100,000. Най-малко самоубийства за този период е имало през 1965 година, около 9,2 самоубийства на 100,000 души, a най-смъртоносна е била 1995 година, когато броят на самоубийствата достига средната стойност 17 на 100,000 (24,8 мъже и 9,6 жени).

А къде е България в сравнение с другите страни? От 95 страни за които СЗО има информация, България е на 27мо място. На първо място в света е Литва, следвана от Беларус, Русия, Казахстан, Словения, Унгария и други.

Всеки, който се заинтересува сериозно от темата и изследва проблема, ще научи, че явлението не е нито ново за човешката раса, нито може да бъде обяснено лесно, дори с помощта на съвременни научни подходи. Отнемането на собствения живот най-често се обяснява с наличието на сериозни емоционални или психични разстройства, неспособността на някои хора да се справят с кризисни ситуации, като например загубването на работа или хронични състояния като заболяване. Специално за България прави впечатление, че самоубийствата нарастват с напредването във възрастта и достига най-големи стойности в пенсионна възраст.

СЗО и множество други организации за години вече организират програми за превенция на самоубийствата. Състоянието се третира като ментално и всяко общество трябва да предприеме стъпки за превенция и реабилитация на хора, които не имат тенденция към отнемането на собствения живот.

От споменатото горе, би трябвало да е ясно, че личната трагедия на тези 12 или 18 души на 100,000 е също трагедия и на цялото общество, независимо от културата и нацията, за която става дума. Икономически развити или бедни, няма застраховани срещу това тъжно явление.

Някои хора в България обаче, са решени да прехвърлят вината за тези лични трагедии на създаденото от медиите през 90те години обществено плашило наречено "секти". Срамно и позорно е да се експлоатира един реален проблем в обществото с такава злонамерена пропаганда.

Архитектите на кампанията "анти-секти" от 90те години използваха вакуума в съзнанието на хората относно духовните въпроси и решиха да експлоатират това, като започнаха да тиражират чудовищни клевети, лъжи и обвинения, целящи да компрометират всичко, що не е под техен контрол. Следвайки техниката на Гьобелс, че масите вярват по-лесно на огромна, скандална и шокираща лъжа, отколкото на малка такава, нашето родно анти-религиозно гестапо започна да тиражира истории за самоубийства на килограм.

Питам аз, мислите ли, че от седемте души, които всеки ден България опитват самоубийство, поне един от тях не е ходил в православен храм? Ако официалната статистика е, че над 80% от българите са православни, то тогава трудно ли да предположим, че огромен брой от хората, които в отчаянието си слагат край на живота си, са били де факто православни? Някои от тях може дори да са отишли на църква и да са запалили свещ преди да са направили най-страшното.

Би ли могъл злонамерен пропагандист да злоупотреби с тези факти и да обвини православната църква, че подтиква хората към самоубийство или най-малкото не ги спира? Разбира се! Но това би било неморално и напълно грешна хипотеза. Единствената причина пропагандистите да могат да правят това безнаказано спрямо други групи (основно протестантите), е същата, поради която в България се крадат коли, но не се хващат разбойниците - липса на държавна воля и работеща съдебна система!

А дори да има случаи на някой вярващ от протестантска или друга религиозна общност, който е посегнал на живота си в личното си отчаяние или поради емоционални и психични проблеми, как смее някой си, който и да било той, да се гаври с една такава човешка драма и да я експлоатира най-безцеремонно? Да не говорим, че такива доказани случаи досега няма! За всичките 18 години от като проповядвам, в нашата църква в София (или в която и да е в църквите, в които служим в България), не е имало нито един случай на член да е посегнал на живота си. Това е самата истина!

Докога интелигентни хора в това общество ще търпят тази зловонна кампания, от която страда цялото общество?

Време е това престъпно поведение да спре от страна на медии и обществено активни личности, клеветниците да бъдат осъдени и да стане ясно на българският народ, че са били жертва на една безсрамна, подла пропагандна кампания и психаж. Вместо зелотите да си скубят косите в неверие от това, как е възможно Дирекция по веризповеданията да е отправила предупреждение към Десислава Пулиева, време е да прочетат закона и да видят, че държавата е задължена да поддържа разбирателство между вярващи и вярващи, както и между вярващи и невярващи.

Чл. 4. (3) Държавата осигурява условия за свободно и безпрепятствено упражняване на правото на вероизповедание, като съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи. (Закон за вероизповеданията)

Въпреки ясно артикулираният в конституцията национален идеал за общество, в което всички са равни, България никога няма да се развие като плуралистично, демократично и свободно общество, докато една група от хора репресират друга на базата на религиозните им убеждения. Време е да минем отвъд подписването на документи и ратифицирането на харти за правата на човека и да погледнем в колективната душа на българското общество. Какво ще определи нейното състояние? Омраза, преследване и себе-праведност или великодушие, толерантност и разбиране спрямо тези, които също вярват, но може би по различен начин.

Дошло е това време.

Цинизмът на прехода или в памет на българската демокрация

2008-11-10T21:56:00.000-08:00

Днес е 10.11.2008 г. или точно 19 години след онези събития, които ще оставят траен отпечатък в моето съзнание завинаги.

Тези промени ме завариха на 15 години и тогава някакси естествено се потопих в емоцията на новото време. Всички се радвахаме за това, което се случва и за страхотното безоблачно бъдеще, което (според мен по онова време) беше гарантирано. Спомням си, колко навреме се появи станалото хит парче на рок групата Скорпионс «The wind of change» или «Вятъра на промяната». И наистина, тогаваше духаше вятър на промяна, който ни караше виждаме ново бъдеще и да изпълва дробовете ни с нови мечти.

Хората излизаха по улиците, опиянени от усещането за свобода. За пръв път можехме свободно да мислим, избираме и дори мечтаем. Отвори се нов свят пред нас, свят на надежда и очакване. Малко хора днес знаят, че в центъра на столицата тогавашната опозиция в лицето на СДС (днес напълно обезличена), проведе един от най-големите митинги организиран някога в Европа - близо над един милион свободни българи се бяха събрали да приветсват свободата и участват в първите демократични избори след 45 години диктатура, комунизъм, насилие над личността и ограбено достойнство.

Спомням си как на Великден за пръв път отидох в Православната църква да запаля свещ не дори защото вярвах толкова много, а заради усещането че никой не ми пречеше да го направя. Спомням си Милена Славова и Васко Кръпката, станали символи на новите демократични промени, вдъхновяващи ни със своите песни. Спомням си първия митинг, на който отидох и държах високо вдигнат трансперант, на който беше написано «45 години стигат! Времето е наше!» И наистина вярвах, че времето за нас, свободните българи. Спомням си как ходех от блок на блок и лепях плакати на СДС, понеже вярвах, че промяната е дошла и аз не бива да бъда безучастен, понеже няма подарена свобода. Всички се вълнувахме, спорехме, карахме се…понеже желязната завеса беше се разкъсала (поне за малко) и Берлинската сетна беше разрушена…поне отвън…

Сега, 19 години по-късно, нищо от този ентусиазъм не е останало. Днес преглеждах телевизионните каналите с надежда да видя някой от тях да отрази тези драматични събития, да улови времето и да го предаде днес, за да не забравяваме никога злото наречено комунизъм…За съжаление видях единствено пошли риалити-шоута, нагъл популизъм и жестока пропаганда. Ентусиазмът на 90-те бе заместен с арогантен цинизъм. И аз разбрах, децата на промяната ги няма вече! Днес те са или претрупани от проблеми и единствено за което мислят, е как да оцелеят или са се превърнали в мастити бизнесмени или в надмени политици.

Изведнъж се оказахме пред гротескната действителност, че сме загубили безвъзвратно нещо невероятно ценно, което имахме поне за малко. Героите на промяната от преди 19 години изглеждат някак си смешни днес, сякаш не на място. Като че ли буря е минала през тях и сега стоят опърпани и жалки. Сякаш всичко е толкова далечно, че много дори се чудят - било ли е въобще? Да не говорим, че има едно цяло поколение на 20-22 години, които нищо не помнят, а няма и кой да им каже. Честно казано, жал ми е за тях. Те нямат отправна точка за сравнение и така стават лесна плячка за хищната комунистическа пропаганда.

За това ли беше всичко? За това ли получихме тази свобода? Дали разбираме, че сме на прага да пропуснем нещо важно? Разбираме ли, че без свобода или дори без копнежа за свобода, ние неизбежно оскотяваме! Къде са дисидентите днес? Къде са реформаторите? Къде отиде момчешкия плам да променим света?

Знам, сега циниците ще ми се присмеят: «Айде по-спокойно, моля ти се. Недей да драматизираш всичко твърде много. Така са си хората, те не искат свобода, а само къшей хляб и всичко приключва. Какво спечелиха те от тази демокрация?» Циниците са днес навсякъде: в метрото, в държавните учреждения, по телевизията, радиата…навсякъде. Цялото ни общество е болно от тази болест, наречена цинизъм. Да не ти се иска да си реформатор и родолюбец сега, ще ти се присмеят всички, колко старомоден си станал.

Да, но аз ще кажа: «Не!». Не на цинизма, не на оскотяването, не на долната пропаганда, не на пошлостта, не на популизма, не на реставрацията на грозния комунизъм. Защо ми е хляб, ако нямам свобода! Защо ми е да съм жив, ако няма да мога да избирам съдбата си!

Днес аз знам, че преди 19 години нещо се промени в мен завинаги и аз никога повече няма да бъда същия. Днес аз знам, че 10 ноември не е илюзия или самовнушение, а момент и шанс, който бе даден на мен и на моя народ да живеем свободно. Днес все още можем да изберем и да кажем «ДА» на свободата. Днес все още можем откажем да приемем статуквото и да нарисуваме нова картина на живота, които искаме да живеем.

Днес, но не утре! Утре може да е твърде късно!

Време е да извадим мечтите от скриновете на нашите погребани спомени и да заявим на цялата тази плитическа върхушка, че свободният дух е все още жив в България и няма да умре, докато има достойни хора. Че ние сме родени под различна звезда и носим друг дух - духа на реформация.

Времето е наше!

Калоян Курдоманов

Могат ли мюсюлманските фундаменталисти да бъдат морални?

2008-11-06T03:40:00.000-08:00

Доктор Бабу Зусийлан

Всички знаем за ежедневните прояви на джихадистки тероризъм, ислямски бомбени самоубийства, обезглавяване на кафири (неверници, бел. прев.) и организирани, повтарящи се често предсказуеми кланета на мюсюлмани, извършвани в името на Аллах от шиитите и сунитите. През последните месеци във всички страни със значителен брой мюсюлманско население сме наблюдавали ислямски кръвопролития, масови убийства, обезглавяване и самоубийствени бомбени атентати. Видяхме как мюсюлмани в Афганистан, Пакистан, Иран, Ирак, Ливан, Грузия, Индия, Филипините, Судан и Чечня по време на маршове призоваващи за избиване на неверници да крещят “Аллах Акбар” (“Алах е велик!” бел. прев.). Това явление е познато не само от новинарските емисии. Преценката ни за реалността, основана върху всекидневни случки, ни разкрива повече за ислямския тероризъм. На практика, ние приемаме тези деструктивни събития за даденост.
При вида на всичко това и прозата на джихадския тероризъм и ислямско насилие, все още се опитваме да разберем, какво се случва в името на исляма. При цялата свобода за дискутиране на темата за джихадския тероризъм крайно левите и крайно десните (анти-Ционисти) интелектуалци се придържат към неясни и смътни идеи защо мюсюлманите прибягват до тероризъм. Те са готови да прокарат фалшиви теории за икономическа бедност, липса на образование и политическа намеса.

Псевдо интелектуалците, академиците на марксизма и безотговорните медийни авторитети отказват да приемат истинското и точно разбиране за корена на джихадския тероризъм. Те трансформират само своите изопачени виждания и фалшиви митове в нов набор такива и с готовност приемат изопачени схващания вместо реалността. Същите получават награда от ислямо-фашистите по начини, които никога няма да разберат. Уверени са, че проблемът с ислямския тероризъм се корени в ислямската фалшива пропаганда. Тяхното погрешно схващане и анализ не са достатъчни, за да отговорят на обществените въпроси, съмнения и страхове относно неморалните и разрушителните действия на мюсюлманските фундаменталисти.

Широката общественост първо трябва да излезе от своята готовност да вярва на такива лъжливи теории, съмнителни схващания и погрешни анализи или в противен случай тя ще одобрява една или друга поредица от неморални действия на ислямските фундаменталисти.

ИСЛЯМСКИ МОРАЛ

Ислямът има различен възглед за света. Ислямската затворена парадигма представлява културални образци, вярвания, морални ценности и социални норми, споделяни от арабския народ през VI век. В продължение на векове суровите, авторитарни и дуалистични ислямски възгледи са оформяли ислямското поведение. Ислямското ограничено мислене намира отражение в различни ислямски изразни средства като морал, обществени взаимоотношения, междуличностно общуване, както и техните етични закони.

Мюсюлманите имат усещане за сплотеност и обща идентичност. Те са убедени, че са специална група и имат усещането за морални отговорности и набор от вярвания в Корана, които твърдят, че ислямът е единствената истина, а невярващите са кафири. Практически всички ислямисти споделят възгледа, че Аллах е най-доброто висше същество, което немюсюлманите също трябва да следват. Вярата в Аллах обикновено се придружава от убеждението, че подчиняването на немюсюлманите е естествено, морално правилно и в интерес на исляма е всички неверници да се обърнат към него.

Коранът и хадисите (сборник от устни предания за пророк Мохамед, бел. прев.) са двете големи движещи сили в исляма както в личен, така и в обществен план. Ислямът ни предоставя информация, полезна за обяснението на много явления, включително взимане на морални решения, ритуали и обществено неприемливи деяния, потисничеството на жени, враждебност към кафири, убийства в името на честта и джихадски тероризъм. Той представлява система паралелна и по много начини противна на етичната философия и рационално-хуманистичните системи. Животът на един мюсюлманин е центриран около Аллах и всички негови действия носят печата на връзката му с Аллах. Като такъв ислямът забранява на мюсюлманите критичното мислене, моралните аргументи и свободата на волята. Равният статут на жените, самооценката и разширяването на етичните разсъждения не са разрешени.

Ислямът не разрешава вглеждането в себе си, творческото въображение, естетичната мода, хуморът и артистичната изразност и търсенето на начини да се изрази безкрайността. На мюсюлманите не е разрешена възможността за интелектуално и емоционално удовлетворение чрез нравствен или духовен живот извън исляма. Ислямските институции считат за важно да налагат с твърда ръка своята нерационалност и да използват властта си към ограничаване на моралните инициативи на личността.

Ислямските фундаменталисти считат исляма за пълна и завършена идеология, отнасяща се до всички аспекти на човешката природа, съсредоточени върху теологията, етиката, психологията и човешкото поведение на всички хора и във всички времена.

Ислямските морални принципи са едностранчиви, механични, опростени, безкомпромисни и затворени. Затворената, закостеняла, предопределена и безкомпромисна ислямска парадигма и морални насоки имат тенденцията да поставят мюсюлманите в опозиция спрямо немюсюлманите. Опростеният ислямски морал приема, че моралните принципи на немюсюлманите са по-нисши и трябва да бъдат отхвърлени.

За мюсюлманите моралните директиви на Корана и хадисите са израз на етика в действие. Мюсюлманите основават действията си върху ислямските ценности. Те вярват, че само познанието на Корана и хадисите може да помогне на отделния мюсюлманин да разреши конфликтите между обществените и моралните норми, които създават етичните дилеми.

Ислямският закон по-скоро отразява волята на Аллах, а не волята на моралното мнозинство или волята на законодателя. Волята на Аллах е отразена в ислямския закон и тя покрива всички области на живота, включително моралното поведение. В контекста на исляма, няма такова нещо като отделна светска или морална власт и морални принципи.

Мюсюлманите вярват и следват Шариата. Ислямската шариа означава покорство. Шариата се стреми да установи факта, че Аллах е божественият законодател и не може да съществува друг закон или морален принцип освен закона и моралните наставления на Аллах. Ислямският шариат включва както етика, така и закон. Ислямският закон не позволява норми на поведение, основаващи се на личната съвест. Доктрината на шариата и джихада е фундаментална, защото се основава върху ясни и автентични стихове от Корана и суната и се счита от мюсюлманите за основна, докато всички неверници се обърнат и бъде установен Dar-Ul-Islam (Дома на исляма, бел. прев.).

Мюсюлманите планират действията си въз основа на ислямските ценности и морал. Ислямът подтиква емоционално всички мюсюлмани да извършват човешки дела, насочени към Аллах. Исторически е имало много тясна връзка между Исляма и морала. Мюсюлманите считат, че задълженията, които са насочени предимно към Аллах и действията към другите вярващи или към невярващите, са заповядани от Аллах.

Неморални действия като клане на животни по време на Хадж (поклонение в светите земи, бел. прев.), убийства в името на честта, воюване чрез джихад, ислямски празненства по време на Рамадан, обезглавяване, отсичане на крайници, убиване на кафири с камъни, потисничество на жените, женитба на деца и полигамията се практикуват като морален дълг. Този ислямски морален дълг и ритуали често пъти водят до анормални извращения и опасни за обществото последици.

Ислямските религиозни практики често влизат в конфликт с моралния кодекс на много общества. Ислямът забранява на мюсюлманин, живеещ в не ислямско общество да извършва морално действие, което може би влиза в противоречие с насоките на исляма. Ислямът индоктринира мюсюлманите срещу теоретичното изучаване на етиката, правилното гражданско поведение и моралното действие.

Мюсюлманските фундаменталисти не чувстват, че има нещо неморално в това да следват диктата на Аллах или насилствено да обръщат неверниците, или пък да издават фетва (религиозно постановление, бел. прев.) срещу кафир, написал книга, критикуваща исляма. Ислямо-фашистите не изпитват морални угризения при обезглавяването на невинни журналисти, немюсюлмани или при отвличането на пътнически самолет в името на Аллах.

Ислямските фундаменталисти, извършващи неморални и ужасяващи престъпления срещу човечеството, винаги трябва да преценяват дали действието е морално правилно или не, преди то да бъде извършено. Тяхното посвещение и любов към ръководните принципи на исляма не могат да направят едно погрешно действие морално правилно.

Дори ако мюсюлманите бъдат принудени да следват ислямската етика, която ръководи техните действия, остават трудностите във връзка с необходимостта да направят компромис между ислямските ценности, които влизат в конфликт с ценностите на немюсюлманите. Ислямските фундаменталисти трябва да осъзнаят, че познаването на Корана и хадисите е недостатъчно само по себе си, за да ги научи как да постъпват етично. В този контекст си спомняме за Кант, който е казал следното: ”моралът ...по никакъв начин не се нуждае от подкрепата на религията.” За да бъдат действията на мюсюлманите по-добри в морално отношение, те се нуждаят от познаване на етиката, а не от сляпата вяра в Аллах.

МОГАТ ЛИ ИСЛЯМСКИТЕ ФУНДАМЕНТАЛИСТИ ДА БЪДАТ МОРАЛНИ?

Предвид различията между исляма и моралността, някой може да запита: могат ли ислямските фундаменталисти да проявят морал? Един мюсюлманин може да бъде морален без исляма. Един мюсюлманин може да извършва морални действия, без да подражава на стила на живот на Мохамед или на неговото радикално проповядване. Той може да следва гласа на съвестта си и да се стреми към морални и етични действия и хармония.

Моралното поведение предполага придържане към обществени норми, закони и цивилизовани практики вместо сляпо покорство на невидим Аллах. Мюсюлманите, които имат длъжност към Аллах, не бива да пренебрегват своя морал и посвещение на големите чисто човешки цели. Ислямът отрича етичните принципи и моралните практики на немюсюлманите. Мюсюлманите търсят отговорите чрез преоткриването на нерационални, остарели и нелогични идеи и изрази от миналото.

Ислямът отрича различията във възгледите, етичната философия и отказва да признае промените в моралните перспективи, подчертаващи вътрешната връзка между отделните личности и обществото и взаимната им отговорност един към друг. Двойственото мислене и затвореният ислямски морал носи в себе си предположението, че немюсюлманите са неетични, неморални и по-нисши и трябва да бъдат потискани и насилвани да приемат ислямска идентичност. немюсюлманите са подложени на нечовешко поведение като част от систематично унищожение на кафири.

Ислямските религиозни лидери, призоваващи към насилие и тероризъм срещу неверниците, почти не изпитват срам, вина, угризения, състрадание или етична загриженост. Престъпниците-джихадисти омаловажават или отричат нараняването на жертви чрез тероризма. Те поддържат чувството си на уникалност и непоклатимост, отказвайки да уважат чувствата на немюсюлманите. Мюсюлманите считат неморалните действия и насилието спрямо неверниците не за неетично поведение, а като възможност да осигурят истинско осъзнаване на исляма и като фаза от изграждането на ислямска идентичност.

Радват ли се на свобода мюсюлманите? Свободата предполага избор. Там, където няма избор, няма свобода. Свободата не е абсолютно понятие. Етичните и морални действия могат да съществуват, само ако съществува свобода на избора. Един мюсюлманин или немюсюлманин може да бъде морален, само ако е свободен. В исляма волята на Аллах е окончателна и доминираща. Ислямът забранява свободата на избора, критичното мислене, разумната преценка и моралното вземане на решения, ако те влизат в противоречие с предопределените наставления на Корана.

Философски погледнато мюсюлманите не са свободни, а пленници на затворената, безкомпромисна, авторитарна и опростена ислямска догма. Свободата включва също способността и възможността да се вземат морални решения. Мюсюлманите не са свободни, защото им е забранено да извършват морални действия по съвест, ако те влизат в противоречие с волята на Аллах. Ислямът налага вътрешни ограничения, а ислямските религиозни лидери налагат допълнителни външни ограничения. Всички тези вътрешни и външни ограничения на исляма пречат на мюсюлманите да предприемат действия според съвестта си, отговарящи на обществените морални и етични норми.

Ислямът поучава предубеден морал и твърдо установени идеи за човешките взаимоотношения и етично поведение. Дискриминацията, предразсъдъците, физическото насилие и неетичното поведение спрямо неверниците се вграждат често пъти преднамерено в самата структура и форма на ислямското общество. Мюсюлманите имат тенденцията да не обръщат внимание на неизменните ислямски ценности, които им отнемат свободата и ги правят морално слепи. Те избират да останат невежи спрямо някои определени концепции и насоки в Корана, които ги правят неспособни да направят морален избор без ограниченията на исляма.

Моралният избор е възможен само когато човек има пред себе си нормални, по-добри, приемливи и общоприети алтернативи. Когато по-добрите алтернативи са добри, за предпочитане и достъпни, мюсюлманите фундаменталисти избират свобода от избор. Бягството от свобода и свобода от избор дава способност на мюсюлманите да правят по-малко опасни ислямски избори. Те ликуват в своята липса на свобода, когато са принудени са действат според насоките на исляма, които са морално погрешни и заклеймени от целия свят. Време е мюсюлманите и немюсюлманите да си зададат следните въпроси:

Помага ли ислямът на мюсюлманите да трансформират себе си и ислямското общество така, че мюсюлманите да приемат универсалния морал, да запазят свободата и да призовават към етично поведение, мир и хармония?

Могат ли мюсюлманите, които обикновено търсят ситуационната етика, да надскочат ограничените интереси на ислямската общност? Както Коранът, така и хадисите са недостатъчни и неадекватни да служат като подходящи етични теории, които да практикуват мюсюлманите, изправени пред етични проблеми и морални дилеми. И двете се занимават с преценки в конкретни ситуации, основаващи се на субективните възприятия на Мохамед. Мохамед е взимал решения, основани на спецификата на всяка ситуация за ползата на мюсюлманите. Мюсюлманите считат, че ситуационната етика на Мохамед е направлявана от Аллах и тя е универсална и неизменна. Ислямската ситуационна етика забранява на мюсюлманите да признаят съществуването на морални ценности и свобода на избора, според която човек взема решения според съвестта си.

Мюсюлманите могат да бъдат морални, ако изоставят упоритите си предположения и поставят под въпрос абсолютните си непоклатими норми. Мюсюлманите трябва да следват правилата на гражданския закон и общоприетите морални принципи. Етичните решения не могат да се основават единствено върху ислямските ценности, насоките на Корана. В заключение, все още остава въпросът: Защо мюсюлманите се страхуват от свободата? Защо те не желаят да изследват смисъла на моралното вземане на решения?

Доктор Бабу Зусийлан е професор по клинична психология и директор на програмата за лечение на наркотична и алкохолна зависимост в Пенсилвания. Той пише по въпроса за ислямския тероризъм и влиянието му върху индуското общество.

http://www.politicalislam.com/blog/can-muslim-fundamentalists-be-moral/copyright (c) CBSX, LLC

Модата на татуировките

2008-10-13T08:12:00.000-07:00

Р. Р. Рено

През последните топли летни дни осъзнавам, че съм си набавил богата колекция от картинки и изображения. Макар че съм запознат с модата на татуировките отдавна, изненадата ми бе голяма, когато това лято осъзнах колко широко разпространена е станала.

Само една сутрин, прекарана в градината на местно кафе, ми бе достатъчна, за да се сдобия с обилен примерен материал. На приятната утринна слънчева светлина видях как мъж и жена разхождат ритрийвъра си на каишка. Левият крак на мъжа целият беше покрит с татуировки, а китките и ръцете му бяха обрисувани в цветни ленти. След като отминаха, забелязах, че дамата същo се беше украсила с деликатна фигурка в долната част на полуголия си гръб. Друга жена, около 40-годишна, седеше на съседната маса в кафето - тя имаше малка татуировка отзад на дясното рамо. Младата дама, която ми сервира кафе, също беше богато илюстрирана и носеше тежък пиърсинг. Друг мъж пък, гол до кръста, претича покрай мен – успях да забележа странни изображения от двете страни на тялото му.

Доста озадачен, се допитах до свой по-млад приятел, който носи няколко татуировки. До неотдавна татуировите бяха само за моряците, морските пехотинци и рокерите. А днес дори студентки, защитаващи дисертация върху Елизабет Гаскъл1, си правят тауировки. Защо така? „Ами защото така изразяваш индивидуалността си - каза приятелят ми. - Всички правят така.“

Доста интересно. Хем индивидуалност, хем всички правят така. Това малко ми напомня на духа на средната класа от 60-те години насам. Дънки и тениски. Ролинг Стоунс. Да говориш на жаргон. Този хит звучи от доста време вече – всички, едновременно и заедно, отхвърляме ужасните и подтискащи условности на буржоазната култура.
Масовият антиконформизъм никога не е бил нещо повече от чиста заблуда. Всъщност, според мен, това е най-голямата и трайна заблуда на времето ни. Същевременно с това, обаче, е доста интригуващ и особено вълнуващ за изследване, особено в най-новата му форма – а именно, отпечатан в човешка плът.

Първото нещо, което прави впечатление, е психологическата увереност, която една татуировка придава на човек. Не съм водил статистика, но със сигурност броят студенти по право в Харвард, които носят татуировки, е значителен.

Макар да са привилигеровани в социално отношение, точно тези студенти се борят с една сериозна дилема. От една страна, от тях се очаква да постигнат дисциплина и резултати, които ще им осигурят максимално участие във високопродуктивното ни и богато общество. Същевременно с това, обаче, обществото ни от 60-те години насам презира подобен конформизъм. Така се стига до широката популярност на белезите на бунтарството: пиърсинг на веждите, флуоресцентен цвят на косата, татуировки. Всичко това старателно цели да изкаже тезата: „Аз съм истински, и като такъв не се определям само от нещата, които се налага да правя, за да постигна успех.“

Като колежански професор на средна възраст, пряко наблюдаващ начина на живот на студентите си, се чувствам особено ангажиран. Убеден съм, че съвременното общество изисква доста по-обхватен и изряден конформизъм от младите хора, отколкото по мое време. Младите хора държат множество стандартизирани тестове и преминават през сложно и продължително образование, за да си подсигурят място в дадена професионална сфера. Всеки един аспект от личния им живот е атакуван от съвети и увещания: „Прави безопасен секс! Не пуши! Избягвай мазни храни!...“ При толкова голяма част от живота, посветена на боговете на здравето и успеха, не е изненадващо, че на човек му се приисква да вземе едно, макар и малко, късче от тялото си, и да прави с него каквото си пожелае.

Много често виждам млади мъже и жени с татуировки, и учудено поклащам глава - не осъзнават ли колко бързо се променя модата? Един клош панталон можеш да изхвърлиш току-така, но еднa татуировка...? Като помисля по-задълбочено, обаче, осъзнавам, че популярността на татуировките се състои именно в тяхната постоянност.
Ако погледнем на съвременното общество реалистично, ще забележим, че основният резултат от културната революция на изминалия полувек е унищожаването на постоянността – такава, каквато обвързва сърцето и душата. Бракът и семейството са най-очевиден пример. Явен факт е, че значителен брой успешни америкаци отлагат брака и пренебрегват децата. По-голямата част от живота им преминава без сериозни семейни задължения.

Още по-задълбочен поглед разкрива, че постмодернистичната култура на ирония и критичност също подкопава устоите на постоянността. Остарялото придържане към дадена вяра и патриотизъм са обект на открита подигравка. Способността на истината да завладее душата на човек се тълкува от културата на критичността като идеологическа тактика да се замаскират и осигурят интересите на властимащите. Урокът, който всички научаваме така, е, че нищо не може да заслужи истинското посвещение на сърцата и умовете ни.

И така, днес сме свободни, по-свободни от всяко предходно поколение в човешката история. Отвхърлили сме остарелите вериги на посвещението. Как точно успяхме да го направим е въпрос на анализ на сложната история на съвременната западна култура, но така или иначе последствията в настоящето са очевидни. Да имаш свободна душа днес значи да робуваш на желанието за успех, социалното приемане, благата на забогатялата икономика и чисто първосигналните страсти. Все по-необвързани и неангажирани – свободни от ограниченията на брак, деца, вяра, посвещение и вярност – ставаме по-пряко и по-напълно сведени до социалната роля на високопродуктивни служители и нетърпеливи консуматори, и до краткотрайните ни желания за удоволствие. И отново, мисля аз, не е изненадващо, че във време на почти никаква обвързаност съвременните мъже и жени искат да отпечат символи на постоянност върху самите си тела.
Както изглежда, сме се запътили към още по-променлив културен пейзаж.

Напоследък се изумявам от това колко мобилни са станали младите професионалисти. Шанхай, Берин, Лондон, Дубай – рано или късно, всеки се озовава в някоя различна точка на планетата, само за да се премести отново след година-две. Не се съмнявам, че обществено-приемливите форми на сексуално „партньорство“ ще продължават да се увеличават по брой и разнообразие, редом с различните репродуктивни технологии. Ще бъдем все по-свободни да правим каквото си поискаме, както и да разрушаваме това, което вече сме направили - когато си поискаме.

При цялата тази вълна на преходност, съм убеден, че модата на татуировките ще набере още по-голяма популярност. Човешкото сърце жадува за устойчивост. Дълбоко в себе си, ние не искаме да се губим в безкрайни възможности; ние искаме да сме отговорни за личността, която представляваме. При едно пълно отсъствие на каквито и да са културни течения, подкрепящи съществуването на ограничения върху волята ни, през идното десетилетие ще сме свидетели на всякакви странни форми на самоосакатяване и крайни посегателства върху човешките тела. Самоосакатяването ще осигури силна, символична компенсация на неспособността ни да посветим и ангажираме сърцата и душите си.
И всичко това ще бъде обществено приемливо, дори модерно. Въпреки това, обаче, манипулациите с телата няма да представляват нищо повече от безпомощно търсене на постоянност. Ако перифразираме Мартин Лутер Кинг младши, не нещата, които правим с кожата си, имат значение, а съдържанието на нашия характер. Подобно на татуировките, да си отрежем върха на ушите или да премахнем малкия пръст на крака си никак няма да ни помогне да не робуваме на желанията си и изискванията на обществото. Самоосакатяване, осъществено и с най-добрия вкус, е съвместимо с какъвто и да е житейски път – а известно е, че в толерантното ни общество, дори и най-пълната липса на вкус е добре приета навсякъде.

А истината е, че най-уникалните мъже и жени са онези, които не могат да си позволят да не бъдат такива. Последното е възможно само със сърца, обрязани от вътрешни убеждения – убеждения, които направляват живота ни.

Р.Р. Рено е редактор на списанието „Първите неща“ и асоцииран професор по теология в университет Creighton в САЩ, Небраска.

Шаман Реджеб-Шамито от Разград: Да си гей днес е страшно проклятие!

2008-10-10T07:50:00.000-07:00

Шабан Реджеб-Шамито доскоро бе най-известният гей в Разград. През 2000 г. той дори се подложи на операция за смяна на пола. Роден като мюсюлманин, през същата година приема християнството и преживява тотален духовен и личностен прелом. Тогава се отказва от планираната втора операция за оформяне на вагина и спира да пие предписаните му женски хормони. Казва, че новата вяра му помогнала да скъса с миналото си на хомосексуалист, сега живее щастливо и в мир със себе си. Има основно образование, завършил е курсове по фризьорство и си печели хляба с тази професия в малък салон в двора на къщата си в ромския район на Разград.

- Шами, кога стана ясно, че си различен?

-Семейството ми разбрало, че не съм като другите момчета, още когато съм бил на 1 година. Тогава са ме обрязали, а аз съм излязъл на двора и съм хванал метлата да мета. С годините женското в мен все повече доминираше над мъжкото. Теглеше ме към червилото, гримовете, обеците, гривните и герданите. Още на 6 години започнах да се заглеждам по хубавите момчета, а към момичетата изпитвах само неприязън.

- Как го приеха родителите ти?

- Те бяха общи работници, но го приеха с разбиране. Казваха, че Аллах ме е създал такъв и аз нямам вина за това. Поне в първото много са грешали, но го разбрах преди 8 години. През юношеството си осъзнах напълно какъв съм и изпитах панически ужас. Бях наясно, че ме очаква живот, изпълнен с унижения.

- Какво беше да си гей в България през социализма, особено в по-малък град като Разград?

- Отношението към теб е толкова враждебно, че животът ти се превръща в мъчение. Не си добре приет никъде. Така бе не само през социализма, но и след това. Непрекъснато са ми се подигравали, чувствах се страшно унизен и нещастен. Накратко може да се каже, че до преди 8 години въобще не съм живял.

- А как си намираше партньори?

- В Разград прелъстявах момчета от селата. Издържах ги и ги прибирах да живеят при мен. Имало е случаи, при които съм вярвал, че се обичаме. Глупости! Не съм Мадона, какво да харесат у мен? Всъщност те ме използваха и аз тях също. Когато останех сам, ходех в големите градове. Там мъжете не са наивни като селските момчета, а аз съм прост човек. Демонът в мен обаче ме учеше да говоря и лъжа толкова изкусно, че даже улегнали женени мъже с положение в обществото се изкушаваха да правят секс с мен. Ходехме по хотели или из храсталаците. Всичко бе за час-два и после всеки тръгваше по пътя си. Да ми прости Бог!

- Гейовете били виртуози във френската любов?

- Не това е изкушавало партньорите ми. Всъщност никой от тях не е бил мъж на място. Нищо не може да изкуши истинския мъж да легне със себеподобен. Обяснимо е, Бог ни е създал мъже и жени. Иначе щеше да има двама Адамовци и две Еви, а човечеството щеше да изчезне. Честно казано, в повечето случаи съм си плащал. Сега като се замисля, всъщност никога не съм изпитвал особено удоволствие от половия акт с мъж. Че вътре в мен е имало демон, е най-логичното обяснение защо въпреки това не спирах да търся нови и нови връзки.

- Не се ли е случвало да те набият някъде?

- Не ми се е случвало, защото никога не съм нахалствал. Ако отсреща клъвнат-добре, ако не, тръгвах си, без да упорствам.

- Защо се подложи на операция за смяна на пола?

- Противоречието външно да съм мъж, а вътрешно жена ме измъчваше жестоко. Трудно е да се опише, но винаги съм чувствал, че това ми е натрапено, че нещо ме държи като в клещи и ме принуждава да правя отвратителни неща. Вероятно се реших на операцията, за да унищожа противоречието и да не страдам повече. Оказа се, че не това е начинът да постигна мир със себе си. Напротив, чувството, че съм затворен в клетка, от която няма измъкване, започна да ме терзае още повече. Вместо да ме приемат, околните ми се подиграваха още повече.

- Промени ли се сексуалният ти живот след операцията?

- Не особено. Продължих да поддържам връзки с мъже още няколко месеца.

- Какво преобърна живота ти?

- Трудно е за обяснение. След операцията изведнъж изпитах отвращение към това, което върша. Запитах се каква жена съм аз? Душата ми копнееше за разбиране и прошка. Не е за вярване, но осъзнах, че няма нищо по-отвратително от това мъж да ляга с мъж. Спомних си, че навремето майка ми ходеше в евангелистка църква, макар че по рождение е мюсюлманка. Тогава й се подигравах, както повечето гейове, бях атеист. Мисля, че хомосексуалистите подсъзнателно обвиняват Бог, че ги е създал такива и затова отказват да го приемат. Искаше ми се да отида в църквата им, но се страхувах, че заради грешния ми живот в миналото и операцията няма да искат да ме приемат. Накрая снаха ми Гюлбие, която също е евангелистка, ме заведе на богослужение. Беше точно на Великден и това преобърна живота ми.

- Операцията ли те промени?

- Не, след нея продължих известно време да живея както преди. Даже пиех женски хормони и носех женски дрехи. Вярата го направи. По време на молитва усетих как тялото ми олеква и става безплътно. Изпълних се със светлина и топлина, те изтласкаха от мен нещо тъмно и зло. Усетих как излиза със свистене през ушите ми. Когато дойдох на себе си, бях като човек, оздравял след дълго и тежко боледуване. Въпреки че половите ми органи са отстранени, за първи път в живота си се почувствах мъж. Поникна ми брада и вече мога да оценя красотата на жените.

- Как приеха роднините ти това, че си станал християнин?

- Аз съм човек на възраст и имам право да вземам такива решения. Никой не ме укори, вероятно защото видяха промяната в мен. Коренно се измени и отношението към мен, вече никой не ме обижда. Ходя с вдигната глава.
Най-после живея спокойно и съм свободен от бремето, което ме разяждаше 45 години. Вярно, не мога да правя секс, но той не ми липсва. Съжалявам само, че никога не съм бил с жена.

Любомир ИЛИЕВ
Интервюто е публикувано във в-к Труд на 25.09. 2008 г. Сайтът www.apostolos.bg го публикува със специалното разрешение на зам. главния редактор на в-к Труд.